Выбрать главу

През последните два месеца Монк бавно се връщаше към нормалните си задължения в Сигма, макар те да бяха доста ограничени. Занимаваше се с бумащина и му възлагаха само незначителни мисии в рамките на Щатите. Задачите му се ограничаваха със събиране на информация и пресяване на данни. Често ги изпълняваше заедно с жена си Кат Брайънт, която също работеше в централата на Сигма и имаше стаж в разузнаването на Военноморските сили.

Грей знаеше, че Монк прави всичко по силите си да постигне повече, да си върне живота, който му беше откраднат. Всички се отнасяха с него като с чуплива порцеланова кукла и той вече започваше да се изправя на нокти от съчувствени погледи и окуражителни думи.

Именно затова Грей му бе предложил да се посъстезават в парка, който граничеше с базата на морските пехотинци в Куонтико. Това бе шанс да изпусне малко пара, да усети песъчинки по лицето си, да поеме малко риск.

Грей закри микрофона с длан, обърна се към Монк и каза само с устни:

— Пейнтър е бесен.

На лицето на приятеля му цъфна широка усмивка. Грей отново вдигна телефона до ухото си.

— Чух — каза шефът му. — И ако сте свършили със забавите, искам ви в щабквартирата на Сигма днес следобед. И двамата.

— Да, сър. Мога ли да попитам каква е причината?

Последва дълга пауза, сякаш директорът преценяваше какво точно да каже. Когато заговори, подбираше думите си внимателно.

— Свързано е с първоначалния собственик на мотоциклети ти.

Грей погледна падналия мотор. „С първоначалния собственик?“ Моментално се върна две години назад, спомни си рева на мотора в тихата уличка, как летеше без светлини, каран от смъртоносен ездач, професионален убиец, служещ единствено на себе си.

Преглътна и се помъчи да се овладее.

— Какво е станало?

— Ще ти кажа, като дойдеш.

13:00

Вашингтон, окръг Колумбия

След няколко часа, изкъпан и облечен в джинси и блуза, Грей седеше в стаята за сателитно наблюдение в щабквартирата на Сигма. Пейнтър и Монк също бяха тук. На екрана светеше дигитална карта, върху която имаше разкривена червена линия от Тайланд до Италия.

Пътят на убийцата свършваше във Венеция.

Сигма я следеше повече от година. Местоположението й бе отбелязано от малък червен триъгълник на монитора. Сега той светеше в центъра на сателитната карта на Венеция. Сградите, криволичещите улици и лъкатушещите канали бяха детайлно изобразени в сиво, виждаха се дори уловените в кадъра миниатюрни гондоли. Часът беше показан в ъгъла на монитора, наред с приблизителните координати на убийцата:

10:52:45 GMT OCT 9

LAT 41° 52′ 56.97″ N

LONG 12° 29′ 5.19″ E

— От колко време е във Венеция? — попита Грей.

— Повече от месец.

Пейнтър уморено прокара пръсти през косата си и присви подозрително очи. Изглеждаше изтощен. Годината не бе лека за директора. Беше блед от постоянното киснене в кабинети и по срещи и наполовина индианският му произход си личеше единствено по гранитните черти на лицето му и белия кичур, подобен на затъкнато перо в иначе черната му коса.

Грей се вгледа в картата.

— Знаем ли къде е отседнала?

Пейнтър поклати глава.

— Някъде в Санта Кроче. Това е един от най-старите квартали на Венеция, не е много популярен сред туристите. Лабиринт от мостове, алеи и канали. Човек лесно може да се скрие на подобно място.

Монк седна малко настрани от двамата и почна да наглася връзката на изкуствената си ръка.

— И защо й е на Сейчан да се завре не другаде, а именно в този град?

Грей погледна ъгъла на екрана. Там се виждаше снимка на убийцата, жена под трийсетте. Беше от смесен произход — виетнамски и европейски, най-вероятно френски, ако можеше да се съди по смуглата кожа, деликатните черти и пълните устни. Когато я срещна за първи път преди три години, тя едва не го уби с изстрел от упор в гърдите. Дори сега си я представяше със същото черно поло и си спомни как дрехата обгръщаше гъвкавото й тяло и загатваше за якостта и мекотата на онова, което се криеше отдолу.

Спомни си и последната им среща. Беше заловена и задържана от военните, лошо ранена и възстановяваща се от коремна операция. Тогава Грей й бе помогнал да се измъкне — беше й длъжник, задето бе спасила живота му. Но свободата й си имаше цена.