От подземната кухина със сигурност не беше останало нищо.
Зад тях изрева двигател. Лайл беше запалил трактора. Бурята бушуваше — дъждът се лееше от небето и понякога шибаше хоризонтално, гонен от ветровете на Ирландско море. Дори мълниите бяха станали някак по-убити, сякаш уплашени от яростта на стихията.
Качиха се в ремаркето, то се раздруса и потеглиха.
Всички се свиха, за да се скрият от дъжда и вятъра.
— Първото правило на археологията — каза Уолас, като хвърли кос поглед към Грей, — е „Не пипай нищо“.
Грей не можеше да вини професора, че го гълчи. Беше действал, без изобщо да си помисли за опасността. Беше много изненадан от откритието, че кръстът е по-ранен от християнството, че кръгът се движи. Хвърли се напред, без изобщо да се замисля. За разлика от отец Джовани. Ако можеше да се съди по всичките му изчисления, свещеникът бе подходил към главоблъсканицата съвсем научно.
Но пък той беше обучен археолог. И от решенията му не зависеше животът на жена.
Разполагаха само с още два дни да намерят решение на загадката. Грей нямаше намерение да се извинява, че натиска нещата, че поема рискове, че загърбва предпазливостта, за да получи резултат.
Въпреки това, докато си представяше грижливите сметки и изчисления на отец Джовани, знаеше, че все още му е липсвало нещо. Колкото повече се мъчеше да намери решение, толкова повече то му убягваше.
Уолас поклати глава.
— Само като си помисля какво можехме да научим, ако имахме повече време с онзи кръст…
Грей долови обвинителната нотка в гласа му. Обичайно веселото настроение на археолога бе изчезнало, прогонено от изтощението, ужаса и наистина сериозното разочарование. Само с една-единствена грешка бяха унищожили безценно илюстровано съкровище и бяха изгубили достъп до онова, което пазеше кръстът.
— Ами ако ключът е все още долу? — натъртено попита Уолас.
На Грей му писна.
— Не вярваш в това. Аз също не вярвам.
Думите му прозвучаха по-грубо, отколкото му се искаше, но и той беше уморен.
— Защо си толкова сигурен? — попита Уолас.
— Защото отец Джовани си е тръгнал. Продължил е да търси. Мисля, че е решил загадката на кръста, намерил е някоя празна камера, където някога се е намирал ключът, след което е продължил нататък, вземайки единственото, което му е било нужно.
— Реликвата от гроба — обади се Рейчъл.
Грей се загледа в бурята.
— Ключът е някъде другаде. Не мисля, че кръстът е помогнал особено на отец Джовани. Именно затова е продължил търсенето, както трябва да направим и ние.
— Но къде? — попита Уолас. — Откъде изобщо да започнем? Пак сме в изходна позиция.
— Не, не е така — отвърна Грей.
— Защо да не е?
Грей подмина въпроса на професора и се обърна към Рейчъл.
— Откъде знаеш толкова много за свети Малахия?
Тя се размърда върху дъските, явно изненадана от въпроса му.
— От вуйчо Вигор. Той може да говори часове наред за свети Малахия и предсказанията му.
Грей подозираше, че ще чуе тъкмо това. Монсеньор Верона винаги бе проявявал страстен интерес към загадките на ранната Църква и търсеше истините зад легендите. Фигура като Малахия несъмнено би грабнала цялото му внимание и въображение.
— Именно затова отец Джовани е търсел вуйчо ти — каза той. — Знаел е, че ключът към загадката се намира в живота на светеца. И затова се е обърнал към най-големия капацитет, когото познава.
— Вигор Верона — обади се Уолас и се поизправи, без да обръща внимание на вятъра и дъжда.
— Може би Марко е знаел за машинациите на „Виатус“ или пък просто е имал някакви съмнения. Подозирам обаче, че колкото по-дълбоко е навлизал в тази област на проклятия и чудеса, толкова повече е разбирал какво му се струпва върху главата. Именно затова му е трябвало експертното мнение и закрилата на Църквата.
— Но ги е потърсил твърде късно — мрачно се обади Сейчан от края на ремаркето. — Някой е знаел, че смята да го направи.
Грей кимна и каза:
— Ако искаме да открием къде е скрит ключът на Страшния съд, ще ни трябва експерт по свети Малахия.
— Но Верона е все още в кома — каза Уолас.
— Няма значение. Разполагаме и с друг човек, който знае не по-малко.
Обърна се към Рейчъл.