Грей щеше да пристигне сутринта.
Това бе единствената добра новина за последните двайсет и четири часа. Макар да не можеше да подобри състоянието на Вигор, тя щеше да използва всичките си способности, за да открие истината за това нападение.
Разследването на експлозията в „Св. Петър“ вече се бе превърнало в тресавище, включващо всевъзможни агенции — както италиански, така и службите на Интерпол и Европол. Като че ли всички споделяха мнението, че става въпрос за терористична атака. Това заключение се основаваше най-вече на обезобразяването на свещеника след смъртта му. На челото му бе жигосан странен знак.
Някой определено беше оставил послание. Но какво беше то и кой бе подателят? Засега нито една групировка не беше поела отговорност.
Рейчъл знаеше, че най-бързият начин да открие истината е да започне свое разследване, което да е по-съсредоточено, по-целенасочено от хаоса, породен от различните служби.
Затова се обади на Грей. Макар че на персонално ниво молбата за помощ звучеше неловко, Рейчъл разбираше, че ще има нужда от ресурсите на Сигма, ако иска да открие истината. Разбираше също, че не може да се справи сама. Нуждаеше се от човек, на когото да може да се довери напълно. Нуждаеше се от Грей.
„Но дали това позвъняване не беше повече от делово?“
Пресече паркинга на болницата, качи се в малкия си син мини купър и потегли. Свали гюрука и освежаващият ветрец започна да прояснява главата й, докато не се озова зад препълнен автобус, бълващ зловонни газове.
Отби от магистралата и продължи по по-малките улички, осеяни с магазини, кафенета и ресторанти. Беше решила да се прибере направо в апартамента си, за да си почине и да си събере мислите преди утрешната среща, но вместо това откри, че кара към Тибър. След няколко завоя на отсрещния бряг на реката засия куполът на „Св. Петър“.
Тя остави уличното движение да я понесе към целта й. След експлозията целият Ватикан беше затворен за посетители. Дори папата беше евакуиран от съображения за сигурност в лятната резиденция в Кастел Гандолфо. Това обаче така и не спря потока туристи и любопитни зяпачи. Ако не друго, тълпите бяха станали още по-гъсти.
Заради задръстването й трябваше половин час, за да намери къде да паркира. Когато стигна полицейския кордон, който отцепваше прочутия площад, вече бе тъмно. Площадът „Св. Петър“ обикновено бе пълен с благочестиви богомолци и шумни туристи, но в момента бе почти пуст. Само неколцина униформени патрулираха между колоните и на откритото пространство. Един стоеше в основата на египетския обелиск, който се издигаше в центъра. Всички носеха карабини на рамо.
На заграждението Рейчъл се легитимира.
Полицаят се намръщи. Беше на средна възраст, с шкембе и леко кривокрак. Градската полиция и военизираните карабинери обикновено не бяха в особено радушни отношения.
— Защо сте дошли? — грубо попита той. — С какво атаката може да предизвика интереса на Службата за опазване на културното наследство?
Основателен въпрос. Нейната служба се занимаваше с кражбите на произведения на изкуството и търговията на антики на черния пазар. Нямаше нищо общо с тероризма. Рейчъл нямаше причина да е тук. Всъщност поради връзката си с една от жертвите беше изрично предупредена да не се мярка в района.
Но трябваше лично да види местопрестъплението.
Прочисти гърлото си и посочи напред.
— Дойдох да опиша последствията от експлозията и да потвърдя, че няма изчезнали произведения на изкуството.
— Аха, канцеларска работа. — Гласът му бе пропит с презрение. — Нищо чудно, че пращат жена — добави под нос.
Рейчъл отказа да лапне въдицата и прибра документите си.
— Ако нямате друго за казване, чака ме много работа, а вече е късно.
Полицаят сви рамене и се отмести, но едва-едва. Наложи й се да се промъкне покрай него. Той се наведе към нея и тя трябваше буквално да се отърка в едрото му туловище. Рейчъл познаваше тази игра. В организация, която беше предимно мъжка общност, я третираха или като заплаха, или като сексуален обект, който трябва да бъде завоюван.
Гневът и пламна и за миг прогори безпокойството и тревогите й. Тя се промуши покрай гадината, но не и преди да се увери, че токчето й ще попадна върху пръстите му. Натисна с цялата си тежест, докато минаваше.
Мъжът изненадано изпъшка и отскочи.
— Scusi — студено се извини тя и продължи, без да се обръща.