Магнусен със сигурност беше предупредила хората си колко смъртоносно опасна е целта им.
Но това бяха мъже, наемници, с вървящото към всичко това его.
Тя беше просто жена.
Приближи дървото от задната страна. Промъкна се съвсем безшумно, без да докосне нито едно листо или клонка.
Доближи дулото на сантиметри от мъртвия дъб и стреля. Разнесе се вик, след което от хралупата от другата страна падна тяло. Сейчан го приближи с нож в ръка.
Мъжът беше як, с мазна кожа и гъста черна четина. Напсува я на арабски със силен марокански акцент. Сейчан опря камата до гърлото му с намерение да го разпита, да разбере защо са й устроили засада и кой ги е пратил.
Можеше да го накара да проговори. Знаеше някои начини.
Но вместо това прокара камата през гърлото му, точно под ларинкса — тихо убийство, след което го изрита в лицето. Осъзна, че няма смисъл да го разпитва. Вече знаеше отговорите на въпросите си.
Нещо се беше променило. Заповедта за убийство сто на сто бе дадена от Магнусен. Бяха се опитали да премахнат най-напред нея, като я издебнат сама в гората.
Помисли си за Грей и останалите. Втурна се презглава към колата. Те нямаха представа какво ги дебне.
Бръкна в джоба си и извади телефона. Набра запомнения наизуст номер.
Когато от другата страна вдигнаха, Сейчан даде воля на целия си гняв.
— Твоята операция! Просто за сведение: издъни се!
13:20
Рейчъл стоеше с Уолас в хотелската градина в центъра на Бар сюр Обе. Погледна си часовника. „Ковалски и Сейчан вече трябваше да са тук“.
Погледна към улицата. Планът бе да се срещнат за обед и да обсъдят как ще действат. Бяха си резервирали стаи. Хотелът „Мулен дьо Ландион“ бе стилно преустроена воденица от шестнадесети век. Оригиналният канал все още минаваше през градината и въртеше старо дървено колело.
При други обстоятелства мястото щеше да я очарова, но сега се чувстваше единствено зле. Главата и пулсираше, гърлото й гореше, треската се засилваше. Накрая се свлече в един от столовете в двора. Грей излезе от хотела, приближи се и каза:
— Никой не е взел ключовете. — Взря се в очите й и на лицето му се изписа тревога. — Как си?
Тя поклати глава.
Грей продължаваше да се взира в нея. Рейчъл знаеше какво си мисли. Сейчан бе нахвърлила най-общ план как да влязат в затвора. Щяха да опитат утре сутринта. Грей явно се питаше дали тя ще изкара дотогава.
Внезапно през външната порта се появи Сейчан. Огледа се. Тази жена винаги беше нащрек, но сега изглеждаше особено напрегната.
Грей явно забеляза същото.
— Какво има?
Тя се намръщи.
— Нищо. Всичко е наред.
Но когато забеляза, че един от групата липсва, отново се напрегна.
— Къде е Ковалски?
— Мислех, че е с теб.
— Оставих го в селото да проучи някои неща, докато разузная гората.
— Оставила си Ковалски да се занимава с проучване?
Сейчан подмина скептицизма му.
— Абсолютно проста работа. Дадох му инструкции, които може да изпълнява и маймуна.
— Но все пак става въпрос за Ковалски.
— Трябва да го намерим — каза Сейчан.
— Сигурно той е намерил някой отворен бар. Рано или късно ще се появи. Да поговорим за това какво сме научили дотук. — Грей кимна към масата на Рейчъл.
Сейчан не изглеждаше щастлива от това решение. Остана да крачи напред-назад и да се оглежда напрегнато. Рейчъл забеляза как един мускул на лицето й трепна, когато колелото на воденицата изскърца.
Явно беше на нокти, но в крайна сметка седна.
Грей я разпита за плановете й за следващия ден. Говореха съвсем тихо, с доближени глави. Докато Сейчан изброяваше нещата, които ще им трябват, Рейчъл се обезсърчаваше все повече и повече. Хиляди неща можеха да се развият не както трябва.
Главоболието й се засили и се превърна в пронизваща болка зад дясното око — достатъчно силна, за да й се пригади отново.
Без да пропуска нито дума от разговора, Грей постави ръка върху нейната. Дори не погледна към нея. Успокояващият му жест бе чисто инстинктивен.
Сейчан забеляза, загледа се в ръката му, после внезапно се обърна към улицата и се напрегна. Беше абсолютно неподвижна, подобно на гепард миг преди да полети напред.