Ковалски го погледна, за да се увери, че се шегува.
— Насам, s’il vous plait — каза екскурзоводката и посочи с бледоморавия си чадър. Представителката на Ренесансовата асоциация бе висока, стабилно изглеждаща жена в средата на шейсетте. Беше облечена неофициално в светлокафяви панталони, лек пуловер и тъмночервено яке. Не правеше опити да скрие възрастта си. Имаше бръчки по лицето; сивата й коса бе прибрана зад ушите. Изражението й дори бе малко неподходящо строго.
Минаха по коридора и стигнаха до двойната врата, водеща към вътрешния двор. Слънчевата светлина се лееше по окосена трева, фризирани храсти и посипани с чакъл пътеки. След цялата охрана сякаш изведнъж се бяха озовали в друг свят. Обширният двор с площ около хектар беше покрит с обрасли с бръшлян порутени каменни стени и ъгловати могилки, бележещи стари основи.
Екскурзоводката ги поведе през двора — един от стражите вървеше след тях — и посочи с чадъра към стените.
— Това са последните останки от първоначалния monasterium vetus. По-късно квадратният параклис станал част от по-голямата манастирска църква с нейния огромен хор и прилежащите й капели.
Грей обгърна с поглед всичко.
Докато пътуваха с автобуса, жената им бе разказала накратко историята на манастира и неговия основател. Вече знаеха повечето неща. С изключение на една важна подробност. Свети Бернар построил манастира на земя, принадлежаща на семейството му. Това означаваше, че със сигурност е познавал много добре местността и е знаел за евентуални скрити пещери.
Дали не случайно бе избрал точно това място?
Грей забеляза, че Рейчъл също се взира в земята. Явно си задаваше същия въпрос.
Вървящата отстрани Сейчан гледаше нагоре, към стените и наблюдателните кули на затвора. Руините бяха затворени и от четирите страни. Изражението й си оставаше мрачно.
Долови, че Грей я наблюдава, и отвърна на погледа му, сякаш се канеше да каже нещо. Макар да бе външно невъзмутима, по-фините мускули на лицето й, които повечето хора не могат да контролират, сякаш се движеха от безпорядъка на противоречиви, неразгадаеми чувства.
Накрая се извърна.
— Елате, елате — каза екскурзоводката. — Сега ще идем при прекрасно запазената жилищна постройка. Тя представлява чудесен пример за монашеския живот.
Поведе ги към отсрещната страна на двора. В ъгъла се издигаше триетажна постройка с арки на фасадата, цялата в малки врати и прозорци.
— На долния етаж се е намирал манастирският calefactorium, или общото дневно помещение — обясни тя. — Дизайнът му е невероятен, tres brillant! Под пода минават тръби от мазетата. Запалените там огньове стопляли измръзналите монаси след молитвите и нощните служби. Тук също мажели сандалите си с мас, преди да се захванат с ежедневните си задължения.
Жената продължи да обяснява подробности около живота на средновековните монаси, а Грей се загледа в камъните под краката си.
„Значи монасите са били умели инженери и строители на тунели“.
Спомни си също твърдението на Уолас, че подобни манастири често гъмжали от тайни проходи.
„Дали някой от тях не е запазен?“
Жената ги поведе през още развалини, дори до останките на някакъв обор, служил и като кожарска работилница, и накрая ги върна към полусрутените стени на старата църква. Спря при Голямата обител, перлата на обиколката.
Минаха под огромната арка. Комплексът представляваше покрита пътека с колонада, обикаляща слънчева вътрешна градина.
Грей прокара пръсти по стената. Сградата бе издържала цяло хилядолетие и стоеше като завет, надвил капризите на природата и времето.
Какво друго би могло да оцелее?
Екскурзоводката ги поведе из градината с нейните тесни пътеки, ниски храсти и четвъртити цветни лехи.
— Построена е южно от църквата, за да използва максимално слънцето.
И вдигна лице към небето, за да покаже нагледно.
Грей я последва и застана до сложно украсения компас, който се намираше в центъра на градината. Завъртя се бавно в кръг и огледа колонадата.
Защо от целия манастир именно тя се бе запазила така добре?
Усещаше, че ако има някакъв проход към гробницата на св. Малахия, той би трябвало да е тук. До него Рейчъл правеше снимки. Щяха да ги разучат в хотела и да се опитат да намерят решение.
Въпреки това Грей знаеше, че фотографиите няма да успеят да запечатат чувството за древност, излъчвано от това място. Замря за момент, за да го попие изцяло. Нещо в постройката го тормозеше. Пропъди от мислите си всичко, което го разсейваше. Игнорира останалите, които се мотаеха сред руините, стана глух за обясненията на екскурзоводката.