Вместо нея заслуша самото място.
Остави се да се върне във времето, да чуе тихия говор на монасите, звъна на камбаните, призоваващи за служба, молитвите, оправяни към небето.
„Мястото е било свещено…
Заобиколено от стари каменни колони…“
И тогава разбра.
Отново се завъртя в кръг с широко отворени очи.
— Намираме се в свещен каменен пръстен.
Рейчъл свали фотоапарата.
— Какво?
Грей обгърна колонадата с жест.
— Тези колони всъщност не се различават много от изправените камъни в торфището. — Вълнението му се усилваше, той се задъха. — Намираме се в центъра на християнска версия на каменен пръстен.
Завтече се към колоните и започна да ги оглежда една по една. Изваяни от масивни блокове сиво-жълт варовик, те тежаха по няколко тона и наистина не се различаваха съществено от изправените камъни в Англия.
На четвъртата колона го откри. Беше едва видим, по-скоро като сянка върху грапавата повърхност. Прокара пръсти по знака, проследявайки кръга и кръста, и промълви:
— Символът.
Екскурзоводката забеляза внезапния му интерес и отиде при него.
— Magnifique. Намерихте един от освещаващите кръстове.
Грей се обърна към нея с надеждата, че ще обясни по-подробно.
— През Средновековието традицията изисквала църквата и църковните имоти да бъдат освещавани с подобни символи. За разлика от разпятието, представящо страданията на Христос, тези разделени от кръст кръгове символизирали апостолите. Било нормално да се слагат на свещени места. Броят им винаги бил…
— Дванадесет — завърши вместо нея Грей. Представи си изправените камъни в торфището. Там също имаше дванадесет кръста.
— Точно така. Те бележат благословиите на дванайсетте апостоли.
„И може би нещо много по-древно“, добави наум Грей.
Мина под сводовете в покритата пътека. Искаше да огледа и обратната страна на колоните. Изправените камъни в Англия бяха белязани и със спирали.
Бързо затърси. Останалите се присъединиха към него. Не откри никакви знаци по обратната страна на колоните. Когато стигна до мястото, от което бе тръгнал, възбудата му беше изчезнала. Може би грешеше. Може би прекалено задълбаваше в символите.
Екскурзоводката забеляза целенасоченото му търсене и се обади насмешливо:
— Значи сте чули местната легенда. Мисля, че повечето от посещенията тук са именно заради тази загадка.
Уолас избърса чело с носната си кърпа.
— За каква загадка говорите, скъпа госпожо?
Жената се усмихна за първи път, поласкана от по-възрастния професор. А и още от началото на обиколката Уолас се навърташе около нея и непрекъснато я обсипваше с въпроси, което може би бе допринесло за симпатиите й.
— Това е легенда, която се разказва само по тези места. Предава се от поколение на поколение. Но трябва да призная, че е доста странна.
Уолас отвърна на усмивката й, подканвайки я да продължи.
Тя посочи към двора.
— Както вече казах, било е обичайно църквата да се освещава с дванадесет кръста. Но тук те са само единадесет.
Изненадан, Грей отново излезе в градината. Мислено се наруга, че не е бил достатъчно внимателен. Изобщо не се бе сетил да преброи знаците. Беше приел, че са дванадесет, също като при изправените камъни.
— Според преданието липсващият дванадесети освещаващ кръст на абатството бележи мястото, където има огромно съкровище — продължи екскурзоводката. — Хората са го издирвали векове наред, преровили са земята, дори са претърсвали оборите наоколо. Но всичко това са само глупави legends. Absurdite. Най-вероятно дванадесетият кръст е бил поставен някъде в самото абатство, свързвайки благословията тук с благословията на църквата.
„И може би тази връзка все още съществува“, помисли Грей.
Екскурзоводката си погледна часовника.
— Съжалявам, но с това трябва да завършим обиколката. Може би ако дойдете утре, ще мога да ви покажа още неща.
Последното предложение бе отправено предимно към Уолас Бойл. — О, бъдете сигурна, че ще дойдем — увери я той. Грей погледна към Сейчан да види дали тя смята, че това ще е възможно. Убийцата се бе присламчила до него. Към края на обиколката напрежението й видимо растеше.