Езическият кръст символизираше земята, разделена на четирите си посоки — изток, запад, север и юг.
Точно като компаса на картата.
Впери поглед в градината, към съоръжението в центъра на двора. Компасът представляваше украсена месингова конструкция върху каменен подиум, висок до кръста. Беше изваян пищно, четирите посоки на света се отличаваха ясно, многото градуси помежду им също.
Дванадесетият освещаващ кръст, макар и преобразен в новото си въплъщение, през цялото време бе стоял пред очите им.
Дори и да имаше някакви съмнения, Грей си припомни и нещо друго. Компасът се намираше в центъра на двора, заобиколен от камъни, белязани със свещени символи. Подобно място е било най-святото за древните, които издигали своите пръстени.
Грей знаеше какво трябва да направи.
Обърна се към пазача и посочи висящия хеликоптер, чиито врати вече се отваряха.
— Стреляй!
Пазачът обаче беше обхванат от ужас. Бе млад, сигурно новобранец, на когото бе възложено да наглежда туристическите групи. Изобщо не беше на мястото си.
— Е, щом ти не искаш… — Ковалски грабна оръжието от ръцете на зашеметения пазач. — Сега ще ти покажа как се прави.
Вдигна карабината, прицели се и откри огън по хеликоптера. Хората горе побързаха да се скрият. Едно от въжетата падна и се загърчи като змия, когато вертолетът рязко зави настрани и нагоре, изненадан от неочакваната съпротива.
Грей знаеше, че разполага само с мигове, за да потвърди теорията си.
— Ковалски, задръж ги! Всички други, след мен!
Втурна се към компаса.
— Застанете около него! — нареди им и сграбчи голямото месингово N.
Уолас, Рейчъл и Сейчан хванаха другите основни посоки.
— Трябва да го завъртим! Също като в гробницата на острова. Да се завърти като спирала!
Запъна крака в земята, подпря с рамо и забута. Останалите направиха същото. Нищо не се получи. Компасът не помръдваше. Нима грешеше? Или въртяха в неправилната посока?
Внезапно компасът се завъртя около дебелата си метална ос.
Откъм Ковалски проехтяха изстрели.
Отгоре отвърнаха на огъня. Целеха се в стрелеца. Куршумите се забиха в колоната, зад която беше заел позиция гигантът. Наложи му се да се скрие.
Хеликоптерът отново се люшна към двора. Ревът на перките над тях ги оглушаваше.
— Не спирайте! — извика Грей.
Механизмът бе древен. Въртенето на компаса бе като сондиране в пясък — със стъргане, мъчително и трудно.
Хеликоптерът зае позиция над тях.
От всички страни се спуснаха въжета.
15:27
— Не стреляйте! — изкрещя Криста, когато един от хората й се прицели в четиримата долу. — Трябват ми живи.
„Поне засега“.
Жаждата за кръв на войниците се беше засилила. Един от другарите им беше улучен в лицето и лежеше мъртъв на пода. Който и да стреляше по тях, определено знаеше как да използва оръжието си, трябваше да му се признае.
Тя посочи към отсрещната страна на градината, където се бе установил снайперистът, и тупна по рамото един от стрелците с гранатомет.
— Виж му сметката.
Кучият син нямаше къде да се скрие. Особено от термобарична граната.
Ковалски спринтира.
От внезапното прекратяване на огъня разбра, че на главата му всеки момент ще се стовари нещо много по-лошо. Поне старата дама и пазачът се бяха омели, когато започна стрелбата. Не искаха да имат нищо общо с тази битка.
Типични французи…
Единственото предупреждение, което получи, бе острият писък, който заглуши всичко останало. Хвърли поглед назад — и не видя дупката.
В един миг под краката му имаше камъни, в следващия — само въздух.
Полетя с главата напред по тесните стъпала.
Зад петите му избухна огнена експлозия. Ударната вълна го срита в задника и го катапултира надолу по някакво стълбище.
Падна зашеметен в началото на тъмен тунел.
Оглушен, с кървящ нос и димящ задник, Ковалски осъзна две неща. Първото, че стъпалата допреди миг не ги беше имало. А второто, по-лошото, бе, че знаеше къде се намира.