— Zoccola! — изруга той след нея.
Без да му обръща внимание, Рейчъл прекоси пустия площад. От двете страни я обгръщаха колонадите на Бернини. Откри, че ускорява ход, докато минава покрай обелиска и фонтаните и продължава към главния вход на базиликата. Над нея грамадният купол на Микеланджело блестеше на фона на нощното небе.
Докато минаваше между гигантските статуи на св. Петър и св. Павел, които стояха на стража пред базиликата, Рейчъл хвърли поглед към надписа под въоръжения с меч апостол Павел. Беше на староеврейски и гласеше „Всичко мога чрез Него, Който ме укрепява“. Не разбираше езика, но Вигор й го беше прочел още когато бе малка. Почерпи сила от посланието и от мисълта за вуйчо си.
С нова решимост изкачи стъпалата. Вратата не беше заключена. Мина през портика и се озова в огромния централен кораб на базиликата — простираше се на почти двеста метра пред нея. Църквата тънеше в мрак, ако не се брояха трепкащите пламъчета на свещите. В отсрещния край папският олтар блестеше, осветен от натриеви лампи. Дори от това разстояние Рейчъл различи лентата, ограждаща местопрестъплението.
Експлозията бе станала в апсидата, зад главния олтар. Рейчъл тръгна към центъра, без да обръща внимание на изобилието произведения на изкуството и архитектурата около себе си. Цялото й внимание бе насочено към целта.
Стигна до основния олтар и спря край оградената зона. В този час нямаше жива душа. През изминалите два дни следователите и специалистите бяха претърсили всичко със своите торбички за улики, четки, тампони, епруветки и химикали. Вече се знаеше, че експлозивът е бил уплътнена форма на хептанитрокубан, мощно взривно вещество от нов клас.
Докато се взираше в обгорения мрамор, я побиха тръпки. Това бе единствената останала следа от атаката. Дори кръвта беше изчистена. Но подът все още беше покрит с лепенки, отбелязващи отделните пръски и показващи силата и траекторията на ударната вълна. В отсрещния край на апсидата с тебешир бе очертано мястото, където бе спряло тялото на отец Марко Джовани. Бяха го намерили в основата на Олтара на св. Петър, под алабастровия прозорец, в който се виждаше гълъбът на Светия Дух.
Рейчъл беше чела доклада за младия свещеник. Студент на вуйчо й и негов колега археолог във Ватикана. Според досието беше прекарал последните десет години в Ирландия, където проучвал корените на келтското християнство и сливането на езическите ритуали с католическата вяра. Особено внимание отделял на митовете около Черната мадона, която често се сочеше като съчетание между езическата Майка Земя и Дева Мария.
Защо един археолог се бе превърнал в мишена? Или беше случайност? Може би вуйчо й и неговият студент просто се бяха оказали на неподходящото място в неподходящия момент?
Не виждаше никакъв смисъл.
Преглътна и се обърна. Бяха намерили вуйчо й рухнал до папския олтар, пометен от ударната вълна, почти в несвяст.
Не искаше да замърси местопрестъплението и затова заобиколи оградения участък. Изкачи двете стъпала от лявата страна на апсидата. Там имаше малко помещение. Рейчъл мина покрай мемориала на Павел III с неговите статуи на добродетелите Справедливост и Благоразумие, изваяни по подобие на сестрата и майката на покойния папа.
Забави стъпки.
„Какво правя тук?“
Изведнъж много ясно усети гробищната тишина на базиликата, тежестта на вековете и смъртта, многобройните гробници около и под нея. Чувството се подсилваше още повече от гроба на Урбан VIII, който се намираше в отсрещния край на апсидата, оттатък оградения участък. Над него се издигаше бронзовата статуя на папата с вдигната за благослов ръка. Беше стъпила върху гроба, а от него се издигаше бронзов скелет с вдигната ръка, която изписваше името на покойника в отворен свитък.
Рейчъл потръпна.
По принцип не беше суеверна, но вуйчо й бе така близко до смъртта… Ами ако го изгубеше?
Искаше й се да избяга, но погледът й се задържа върху ужасната статуя, символизираща смъртта. И изведнъж си спомни. Заля я ледена вълна и по гърба й полазиха тръпки.
Смърт.
Промълви на глас думата, която беше повтарял Вигор в делириума си.
— Morte.
Заразглежда бронзовата статуя над гроба. Ами ако Вигор се беше опитвал да им каже нещо? Нещо, което е знаел?
Забързано заобиколи оградения участък и отиде в другия край на апсидата. Повдигна се на пръсти, за да разгледа статуята по-добре, но въпреки внимателното си взиране едва не го пропусна. Кафявата каишка беше с цвета на стария бронз.