Грей си помисли, че тези подозрения нямат толкова общо с нещо доловено у професора, колкото с обичайната й параноя, но в конкретния случай тя се беше оказала напълно на място.
— Едва когато стигнахме Франция и се разделихме, имах шанс да се измъкна от Уолас и да открадна телефон за еднократна употреба. След като премахнах убийците в гората…
— Си се обадила на Пейнтър. Разбрала си, че мисията ще бъде провалена, и си го уведомила.
Тя кимна.
— Нямах друг избор, освен да разваля прикритието си. Трябваше ни помощ.
„И тя дойде“.
По време на разговора им Пейнтър й казал да продължи ролята си. Уолас все още бил неизвестна величина, броят на смъртните случаи в Средния запад продължавал да расте и светът се нуждаел от ключа. Дори това да означавало да остане в леговището на дявола.
Мълчанието между двамата се проточи. Беше неловко и напрегнато. Сейчан въртеше пакета цигари и сякаш всеки момент щеше да побегне.
Накрая Грей отново зачекна въпроса, който вече беше повдигал.
— Преди доста време ми каза, че си от добрите, че наистина работиш против Гилдията като двоен агент. Вярно ли е това?
Тя дълго време не откъсна очи от пода, после го погледна. В гласа й се промъкнаха сурови нотки.
— Какво значение има вече?
Грей я наблюдаваше внимателно. Погледът му бе твърд като нейния. Опита се да прочете мислите й, но тя беше като стена. В миналото, когато пътищата им се пресичаха, тя в крайна сметка му беше помагала. Методите й бяха брутални — като убийството на венецианския уредник, — но кой беше той, че да я съди? Не беше на нейно място. Долавяше в нея море от самота, от тежък живот на ръба на оцеляването, на малтретиране, което бе немислимо за него.
Отварянето на вратата го спаси от необходимостта да отговаря. Монк излезе в коридора, следван от лекаря. Погледът му се плъзна от Грей на Сейчан. Напрежението между двамата сигурно се усещаше като студен фронт.
Монк махна на доктора за довиждане и посочи вратата.
— Уморена е, но можеш да я видиш за няколко минути… но само за няколко. И не знам дали си чул, но вуйчо й е излязъл от кома. Събудил се днес сутринта. И нямал спиране, доколкото разбрах. Както и да е, мисля, че добрата новина доста й помогна да се съвземе.
Грей стана.
Сейчан също се изправи, но понечи да тръгне към собствената си стая.
Грей я спря с докосване по ръката. Тя видимо трепна.
— Защо не дойдеш и ти?
Сейчан продължи да гледа някъде по коридора.
Пръстите на Грей се свиха около ръката й.
— Длъжница си й. Прекара я през същински ад. Просто поговори с нея.
Тя въздъхна, приемаше предложението му като наказание. Остави се да я отведе до вратата. Грей нямаше намерение поканата му да прозвучи като укор, но поне я накара да направи нещо.
Сейчан достатъчно дълго бе стояла отстрани.
Рейчъл седеше в леглото си. Усмихна се, когато позна Грей, но в очите й проблеснаха гневни пламъчета, когато видя кой върви след него. Усмивката й изчезна.
— Как си? — попита той.
— Е, поне не съм отровена.
Сейчан знаеше, че хапливият отговор е насочен към нея, но го прие без коментар. Мина покрай Грей и седна до леглото.
Рейчъл се извърна.
Сейчан седеше мълчаливо, пръстите й докосваха таблата на леглото. Не каза нито дума. Просто седеше и чакаше мълчаливият гняв на Рейчъл да отмине. Рейчъл бавно отпусна глава върху възглавницата. Едва тогава Сейчан прошепна — без разкаяние, без хлад, с напълно равен глас:
— Съжалявам.
Грей се смълча. Предполагаше, че Сейчан има нуждата да произнесе тази дума точно толкова, колкото Рейчъл искаше да я чуе. След това двете заговориха колебливо и тихо помежду си. Грей отстъпи към вратата. Знаеше, че няма място в този разговор.
Монк седеше на пейката в коридора. Грей се настани до него. Приятелят му държеше мобилния си телефон.
— С Кат ли разговаря? — попита Грей. Монк бавно кимна.
— Още ли ти е ядосана, че си се забъркал в неприятности?
Монк кимна по същия начин. Няколко секунди седяха така. Накрая Грей пак наруши мълчанието. Познаваше добре приятеля си.