Качиха се в едно такси и партньорът му го погледна.
— А болницата? Онази, в която са приели вуйчо й?
— Да бе — кимна Грей. Трябваше да се сети. Може пък състоянието на вуйчо й да се беше влошило. Подобно нещо със сигурност би я ангажирало и в тревогата си лесно би могла да забрави за срещата.
Обади се на телефонни услуги и го прехвърлиха на оператора на болницата. Опитът да се свърже със стаята на Вигор не беше успешен. Вместо това се обади дежурната сестра.
— Монсеньор Верона е в интензивното — каза жената. — Повече информация можете да получите единствено от близките му или от полицията.
— Просто исках да разбера дали племенницата му не е там. Лейтенант Рейчъл Верона.
Тонът на сестрата се смекчи.
— А, неговата nipote. Bellissima ragazza. Прекара часове тук. Но снощи си тръгна и тази сутрин не е идвала.
— Ако се появи, бихте ли й предали, че съм я търсил? — Грей остави телефонния си номер.
Прибра телефона, отпусна се в седалката и се загледа през прозореца. Таксито се носеше по магистралата към центъра на Рим. Рейчъл им бе запазила стая в малък хотел. Грей беше отсядал там и преди. По времето, когато ходеха.
Помъчи се да намери друго обяснение за отсъствието й. Къде ли беше отишла? Тревогата заплашваше да се превърне в паника. Искаше му се таксито да се движи по-бързо.
Реши да провери дали няма съобщения на рецепцията, след което да отиде направо в апартамента й. Намираше се само на няколко пресечки от хотела.
Но все пак това щеше да отнеме време.
Твърде много време.
С всеки изминат километър сърцето му биеше все по-силно, ръката му се вкопчи в коляното му. Когато най-сетне минаха през старите градски порти и се насочиха към центъра, таксито буквално запълзя. Улиците ставаха все по-тесни и по-тесни. Пешеходците се дърпаха настрани; между колите се провираха велосипедисти.
Накрая таксито отби по пресечката и спря пред малкия хотел. Грей бързо изскочи навън, грабна сака си и остави Ковалски да се занимава с плащането.
От улицата хотелът бе почти незабележим. На малка месингова плоча на стената, не по-голяма от дланта на Грей, пишеше „Casa di Cartina“. Заемаше три долепени една до друга сгради, строени през 18 век. До малката рецепция се стигаше по късо стълбище, водещо надолу.
Причината за името на хотела стана очевидна, когато звънчето на вратата оповести пристигането на Грей. И четирите стени на помещението бяха покрити със стари карти и планове. Собствениците на хотела бяха потомци на много поколения пътешественици и моряци, които можеха да се проследят до времето на Христофор Колумб.
Зад малкото дървено бюро седеше съсухрен старец със закопчана жилетка. При вида на Грей на лицето му се появи топла усмивка.
— Отдавна не сме се виждали, сеньор Пиърс — приветливо го поздрави собственикът на английски.
— Наистина, Франко.
Размениха няколко любезности, докато не се появи Ковалски. Погледът на едрия мъж се плъзна по стените. Като бивш моряк той кимна одобрително на избраната украса.
— Франко, Рейчъл случайно да се е обаждала? — попита Грей, като се мъчеше напрежението му да не му проличи. — Да е оставяла някакво съобщение?
Собственикът го погледна объркано.
— Съобщение ли?
Сърцето на Грей се сви. Явно съобщение нямаше. Може би тя беше в опасност…
— Сеньор Пиърс, защо й е на сеньорина Верона да оставя съобщение? Тя вече ви чака горе в стаята ви.
Облекчението го заля като студена вълна.
— Горе ли?
Франко се пресегна към таблото зад бюрото, свали един ключ и го подаде на Грей.
— На четвъртия етаж. Избрах ви хубава стая с балкон. Гледката към Колизея определено си заслужава.
Грей кимна и взе ключа.
— Gracie.
— Да повикам ли някой за багажа ви? Ковалски вдигна сака на Грей от пода и каза:
— Аз ще се погрижа. — И побутна шефа си с багажа по задника, за да се размърда.
Грей благодари отново на Франко и тръгна към стълбището. Беше тясно и вито, приличаше повече на стълба, отколкото на стълбище. Налагаше се да вървят един зад друг. Ковалски го погледна съмнително.
— Къде е асансьорът?
— Няма асансьор — отвърна Грей.
— Майтапиш се. — Гигантът се мъчеше да се побере в теснотията с багажа. След две площадки лицето му бе станало тъмночервено и устата му бълваха проклятие след проклятие.