— Трябва да разберем какво търсят.
Рейчъл и Сейчан се спогледаха и Рейчъл каза:
— То е у мен.
Грей не успя да скрие изненадата си.
— Но нямаме представа какво означава — допълни Сейчан. — Покажи му го.
Рейчъл бръкна в джоба на якето си и извади малка кожена чантичка, приличаше на кесия. Разказа набързо как я е открила окачена на бронзовия пръст на скелета в базиликата „Св. Петър“.
— Вуйчо Вигор ме упъти — завърши тя и му подаде чантичката. — Но със Сейчан не успяхме да разберем нищо повече. Особено за онова, което е вътре.
„Със Сейчан“?!
Каза го толкова небрежно, че човек можеше да си помисли, че са партньори, а не похитител и жертва. Грей хвърли поглед към банята — докато Рейчъл говореше, Сейчан беше влязла там. Сигурен беше, че ги слуша. И при най-малкия опит да избягат щеше да се намеси.
— Наистина ли си добре? — прошепна Грей на Рейчъл.
Тя кимна.
— Сложи ми белезниците, докато вземаше душ. Не е от доверчивите.
За момент Грей оцени предпазливостта на убийцата. Рейчъл беше твърдоглава като него. При най-малката възможност щеше да хукне да бяга. А това можеше да свърши зле. Ако я хванеха другите ловци, едва ли щяха да са толкова мили с нея.
Ковалски използва отсъствието на Сейчан, пристъпи напред и посочи чантичката.
— Какво има вътре?
Грей изсипа съдържанието в ръката си. Усети погледа на Рейчъл. Тя чакаше да чуе преценката му.
— Това да не е… — Ковалски надничаше над рамото на Грей, но се дръпна назад. — Ох, ама че гадост!
Грей определено споделяше мнението му. Намръщи се с отвращение.
— Човешки пръст.
— Мумифициран пръст — добави Рейчъл.
Физиономията на Ковалски стана още по-кисела.
— И като знам какви сме, сигурно е прокълнат.
— Откъде се е появил? — попита Грей.
— Не зная, но отец Джовани работеше в планините на Северна Англия. Провеждал е някакви разкопки. В полицейския доклад няма повече подробности.
Грей пусна изсушения пръст в чантичката. Докато го правеше, забеляза грубата спирала върху кожата. Обърна чантичката и видя друг знак на обратната страна. Кръг и кръст. Моментално го разпозна от описанието на Пейнтър във Вашингтон. Имаше две убийства на два континента, при които върху труповете беше намерен същият знак.
Обърна се към Рейчъл.
— Този символ. Ти каза, че си знаела, че чантичката трябва да има нещо общо с атаката. Защо си толкова сигурна?
Получи отговора, който очакваше.
— Нападателите са дамгосали отец Джовани — тя докосна челото си — със същия знак. Тази подробност беше спестена на пресата. Интерпол проучва значението й.
Грей впери поглед в кесията в дланта си. Така ставаха три убийства на три континента. Но каква беше връзката, между тях? Рейчъл явно прочете нещо на лицето му.
— Какво има, Грей?
Преди да успее да отговори, телефонът на нощното шкафче иззвъня. За миг всички замръзнаха. Сейчан се върна в стаята, облечена в черни панталони и тъмночервена блуза. Отгоре навлече окъсано черно кожено яке.
— Някой няма ли да отговори? — обади се Ковалски, когато телефонът звънна за втори път.
Грей отиде до шкафчето и вдигна слушалката.
— Ало?
Беше Франко, съдържателят на хотела.
— А, сеньор Пиърс. Просто исках да ви уведомя, че имате гости. Тръгнаха към стаята ви.
За момент Грей не успя да разбере какво му казва. В Европа бе обичайно посетителите да се обявяват предварително в случай, че моментът не е удобен. А Франко знаеше, че Рейчъл и Грей са бивши любовници. И не би искал да бъдат заварени със свалени гащи, така да се каже.
Но Грей не очакваше никого. Сети се какво означава това. Промърмори едно забързано „Grazie“ и се обърна към останалите.
— Имаме си компания.
— Компания ли? — не разбра Ковалски.
Сейчан разбра моментално.
— Да не са ви следили?
Грей се замисли. Беше толкова разтревожен от отсъствието на Рейчъл, че не беше обърнал внимание на колите около тях. Спомни си и предишните си тревоги относно ловците, как може би държат под наблюдение всичко и всеки, свързан по някакъв начин с Рейчъл. А той бе звънял на няколко места.
И тревогата му сигурно бе стигнала до неподходящи уши.
Сейчан разчете растящата увереност на лицето му и тръгна към вратата. Извади пистолета си и каза: