Погледна си часовника. Официално заседанието на ЮНЕСКО започваше утре сутринта, но имаше няколко организационни срещи, на които трябваше да присъства.
Когато тръгна да слиза от кулата, бурята вече пълзеше по фиорда. Подготовката в двора продължаваше. Въпреки че се канеше да завали, служителите подреждаха маси и навеси. За щастие повечето разговори и лекции щяха да се проведат във величествените стаи и банкетни зали в горната част на замъка Акершхус, а в средновековната църква бяха предвидени вечерни концерти, в които щяха да участват хорове от цял свят. Освен това военните музеи в крепостта — Музеят на норвежката съпротива и Музеят на Въоръжените сили — щяха да са готови за посетители, както и долните нива на самия замък, където гидовете щяха да водят туристите в стари тъмници и тъмни коридори и да разказват истории за призраци и вещици, които винаги бяха населявали тази мрачна твърдина.
Разбира се, реалната история на Акершхус бе не по-малко мрачна. През Втората световна война в крепостта се установили германците. Мнозина норвежци били измъчвани и избити между тези стени. А след това бе дошъл ред на нови съдебни процеси и екзекуции, в това число екзекуцията на прочутия предател и нацистки колаборационист Видкун Кислинг.
Спусна се от кулата и излезе в двора. Унесен в мисли за минало и настояще, не забеляза изпречилия се на пътя му дебел мъж и едва не се блъсна в него. Моментално разпозна Антонио Гравел. Генералният секретар на Римския клуб не изглеждаше много доволен.
И Ивар знаеше защо. Беше се надявал да стои настрана от него поне още няколко часа, но явно не бе писано да стане така. Двамата не се спогаждаха още откакто Ивар влезе в организацията му.
Римският клуб представляваше международен мозъчен тръст, съставен от индустриалци, учени, световни лидери и дори короновани особи. От учредяването му през 1968 година се бе превърнал в организация, включваща тридесет страни на пет континента. Основната цел на организацията бе да насочи вниманието към глобалните кризи, заплашващи да се появят в бъдеще. Бащата на Ивар бе един от основателите му.
След смъртта му Ивар бе заел неговото място и откри, че Римският клуб му допада както лично, така и на нуждите му. През изминалите години се чувстваше чудесно в тази организация и постепенно се издигна до лидерски позиции. В резултат на това Антонио Гравел се чувстваше застрашен и през последните месеци бе станал още по-непоносим.
Въпреки това Ивар си наложи да се държи топло и приветливо.
— А, Антонио. Нямам много време. Защо не повървиш с мен?
Антонио го последва през двора.
— Ще трябва да намериш време, Ивар. Аз позволих тазгодишната конференция да се поведе в Осло. Най-малкото, което можеш да направиш, е да изслушаш тревогите ми.
Ивар запази безизразна физиономия. Гравел не беше позволил нищо, а само го спъваше на всяка крачка. Беше искал срещата да е в Цюрих, където се намираше новият международен секретариат на клуба. Но благодарение на ловките си манипулации Ивар бе надхитрил генералния секретар и бе нагласил нещата така, че конференцията да се проведе в Осло. Основната причина за това бе специалната екскурзия, която бе уредил за последния ден и в която щяха да участват единствено най-видните участници в конференцията.
— Като генерален секретар на Римския клуб мисля, че е напълно редно да съм сред онези, които ще ходят до Шпицберген — притисна го Антонио.
— Разбирам, Антонио, но се боя, че това е невъзможно. Трябва да разбереш колко деликатна е природата на онова място. Ако зависеше от мен, много щях да се радвам на компанията ти, но не аз, а норвежкото правителство ограничи броя на посетителите на Свалбард.
— Но… — Антонио с все сила се мъчеше да намери подходящ аргумент.
Ивар го остави да се пече на бавен огън. На „Виатус“ бе струвало цяло състояние да уреди корпоративни самолети, за да откара елита на конференцията до далечния Шпицберген в Северния ледовит океан. Целта на пътуването бе неофициална обиколка на Световното зърнохранилище Свалбард. Огромният подземен резерв бе построен да съхранява и да запази семената на света, и по-точно семената на културни растения. Намираше се дълбоко в недрата на онова вечно замръзнало и негостоприемно място, за да оцелее в случай на глобална катастрофа, независимо дали природна, или друга. Ако подобно нещо се случеше, замразените и погребани семена щяха да бъдат запазени за един бъдещ свят.