— Страхувах се, че ще се откажеш — призна Дейна.
— Обмислях това. Извинявайте, че не ви казах. Страхувах се да взема решение. Вече зная какво искам да направя и защо. Ще започна свой бизнес, защото колкото по-дълго човек отлага мечтите си, толкова по-малък е шансът да ги осъществи. Ще вляза в партньорство с две жени, които много харесвам. Не само за да не ги разочаровам, а за да не разочаровам и себе си.
Изправи се, сложи ръце на кръста си и се загледа в къщата.
— Не зная дали съм готова, но искам да опитам. Не зная дали ще намеря ключа през оставащото време, но поне положих усилия.
— Аз съм наясно какво мисля. — Зоуи застана до нея. — Ако не беше ключът, сега нямаше да бъдеш с Флин. Нямаше да се познаваме и да купим тази къща. Благодарение на загадката, имам шанс да направя нещо специално за себе си и за Саймън. Без вас двете не бих го получила.
— Мисля, че не е нужно да се прегръщаме като отбор преди решителен мач. — Все пак Дейна се присъедини към тях. — Но и аз се чувствам по същия начин. Не бих имала този шанс без вас двете. Слабоумният ми брат срещна жена от класа, която е влюбена в него. В началото на всичко е ключът. Казвам ви, че ще го намерим. — Вдигна поглед, когато усети първите дъждовни капки. — Да влизаме вътре, преди да е заваляло.
В преддверието застанаха в широк полукръг.
— Заедно или поотделно? — попита Малъри.
— Заедно — отвърна Зоуи.
— От тавана ли ще започнем, или от първия етаж?
— От тавана. — Дейна погледна приятелките си, които кимнаха в отговор. — Нали каза, че Флин ще намине?
— Да, трябва да дойде след половин час.
— Можем да го използваме за хамалин, ако решим да изхвърлим нещо от тавана.
— Там има страхотни неща. — Лицето на Зоуи засия, докато се качваха по стълбите. — На пръв поглед изглеждат вехтории, но мисля, че можем да изберем това-онова. Има един стар люлеещ се стол, който може да се претапицира и боядиса. Ще изглежда добре на терасата. Има и два лампиона. Платът не става за нищо, но стойките могат да се почистят и ще изглеждат като антики.
Гласът й сякаш заглъхна, докато Малъри изкачваше последните стъпала към втория етаж. Прозорецът на стълбището бе замърсен и отвън по стъклото се стичаше вода. Сърцето й се разтуптя неудържимо.
— Това е мястото — прошепна тя.
— Да, това е. — Дейна сложи ръце на кръста си и се огледа. — След няколко седмици всичко тук ще бъде наше.
— Не, имам предвид къщата от съня ми. Как е възможно да съм била толкова глупава, че да не го осъзная? — От вълнение говореше припряно и задъхано. — Не нещо, което принадлежи на Флин, а на мен. Аз съм ключът. Нали помните думите на Роуина? — Рязко се обърна с лице към тях, с широко отворени и светнали очи. — Красота, познание, смелост. Това сме ние трите, това място. А в съня то беше представата ми за съвършенство. Място, което е мое.
Притисна ръка към гърдите си, сякаш за да попречи на сърцето си да изскочи.
— Ключът е тук, в тази къща.
В следващия миг Малъри бе сама. Стълбището зад нея се изпълни със синьо сияние, което запълзя нагоре като мъгла, заля пода под краката й и докато стоеше затънала до глезените в нея, почувства влага и хлад. Издаде вик на ужас, но отвърна само някакво загадъчно ехо.
С учестен пулс се озърна и видя стаите от двете си страни. Тайнствената синя мъгла забулваше стените и прозорците и слабата светлина, която идваше от бурното небе навън, чезнеше.
„Бягай! — прошепна тих глас в съзнанието й. — Бягай, преди да е станало твърде късно“.
Не можеше да спечели тази битка. Тя бе обикновена, смъртна жена, водеща обикновен живот.
Хвана се за парапета и направи първата крачка назад. Все още виждаше вратата сред ефирния син воал, който бързо засенчваше истинската светлина. Отвъд тази врата бе реалният свят. Нейният свят. Трябваше само да я отвори и да мине през нея, за да стане всичко отново нормално.
Нали точно това желаеше? Нормален живот. Нима сънят не й го бе разкрил? Брак и семейство. Пържени филийки за закуска и цветя на тоалетката. Спокоен и приятен свят, изграден върху любов и привързаност.
Той я очакваше от другата страна на тази врата.
Заслиза по стълбите като в транс. Незнайно как, надникна през вратата и видя съвършен есенен ден. Дървета, обагрени в топли цветове, озарени от слънце, свеж въздух, изпълнен с ухания. Въпреки че сърцето й все още препускаше, устните й се разтегнаха в сънена усмивка, когато протегна ръка, за да отвори.