— Това е заблуда. — Собственият й глас прозвуча необичайно равнодушно. — Нов трик. — Част от нея потръпна от ужас, когато се обърна с гръб към вратата и съвършения живот, който я очакваше отвъд нея. — Онова навън не е истинско, реалността е тук. Нашето място е тук.
Изумена, че едва не бе изоставила приятелките си, отново повика Дейна и Зоуи. Къде ли ги бе скрил? С каква илюзия ги бе разделил? Страхът за тях я накара да изтича обратно нагоре по стъпалата. Разкъса синия воал и зад гърба й се развяха грозни дрипи.
За да се ориентира, отиде до прозореца над най-високата площадка и енергично търка стъклото, за да го почисти от праха, докато върховете на пръстите й изтръпнаха. Навън все още бушуваше буря. Дъждовните струи плющяха под мрачното небе. Колата й бе на алеята, точно там, където я бе оставила. На отсрещния тротоар жена с червен чадър и торба с покупки тичаше към една къща.
„Това е реалността — каза си Малъри, — това е животът, с всичките му неудобства“. Щеше да го получи обратно, да се върне в него. Но първо трябваше да изпълни задачата си.
Кожата й настръхна. Нямаше нито връхна дреха, нито фенерче. Нямаше ги и приятелките й, и Флин. Напрегна волята си, за да не побегне слепешком. Озова се в лабиринт от коридори.
„Няма значение. Поредният трик да ме обърка и уплаши“, каза си тя. Някъде в тази къща бяха и ключът, и приятелките й. Щеше да ги намери.
В гърлото й се прокрадна паника, докато вървеше. Въздухът бе застинал и дори собствените й стъпки се губеха сред синята мъгла. Нима имаше нещо по-страховито за човешкото сърце от студа и чувството за безцелно лутане и самота? Той използваше инстинктите й, за да я разиграва.
Защото бе недосегаема за него, освен ако сама го допуснеше до себе си.
— Няма да ме накараш да побягна — извика тя. — Зная коя съм и къде се намирам. Няма да избягам.
Чу някого да я вика по име и мъглата леко затрепери. Обърна се по посока на гласа.
Студът стана още по-непоносим, а мъглата се превърна в множество ситни вледеняващи капки, които намокриха дрехите и кожата й. „Може би и викът е бил измама“. Вече не чуваше нищо освен кръвта, нахлуваща в главата й.
Струваше й се, че няма значение в коя посока ще поеме. Можеше да се върти в кръг до безкрайност или да остане неподвижна. Въпросът не бе в намирането на пътя или избора на погрешна посока. „Битката е между моята и неговата воля“, осъзна тя.
Ключът бе тук. Бе твърдо решена да го открие. А той бе твърдо решен да й попречи.
— Навярно е под достойнството ти да се сражаваш с една смъртна жена. Да хабиш силата си заради някоя като мен. И все пак върхът на възможностите ти е една синя мъгла.
По ръбовете на воала засияха гневни червени пламъци. Въпреки че сърцето й се преобърна, стисна зъби и продължи да върви. Може би бе неразумно да отправя предизвикателство към магьосника, но освен риска, видя още един страничен ефект.
Там, където синята и червената светлина се сливаха, забеляза друга врата.
„Таванът — помисли си тя — Това е“. Не илюзорни коридори и завои, а истинска част от къщата.
Съсредоточи се върху вратата, докато пристъпваше напред. Завесата от ситни капки ставаше все по-плътна и се увиваше около нея, но не я разколеба. Образът, към който се стремеше, остана в съзнанието й.
Най-сетне, затаила дъх, провря ръка през мъглата и сграбчи старата стъклена дръжка.
Щом отвори, от вътре я лъхна топлина. Загледа се в мрака, а синята мъгла пропълзя зад гърба й.
Навън Флин с мъка се придвижваше сред страховитата буря, наведен напред, за да наднича през стената от дъждовни капки, които чистачките му едва смогваха да отстраняват.
Мо скимтеше на задната седалка като бебе.
— Стига, страхливецо, само малко дъжд. — Светкавица разцепи черното небе и бе последвана от грохот като топовен изстрел. — И от време на време светкавици.
Флин изрече проклятие и сграбчи здраво волана, когато колата се разтърси.
— И малко вятър — добави той.
Поривите на бурята достигаха върха на силата си.
Още когато бе тръгнал от редакцията, бе очевидно, че се задава нещо повече от обикновен летен порой. Но с всеки изминат метър ставаше все по-зловещо. Когато скимтенето на Мо премина в жално виене, Флин започна да се тревожи, че може би Малъри, Дейна, Зоуи или и трите не са успели да стигнат, преди навън да стане опасно.
„Би трябвало вече да са в къщата“, напомни си той. Но би се заклел, че в тази част на града е значително по-страховито. Над възвишенията се бе спуснала мъгла, която ги забулваше в сивота, гъста като памук или вълна. Видимостта намаля и се наложи да забави. Макар и да караше на първа скорост, колата му бясно се завъртя на един завой.