— Няма нищо. Добре. Ще се държим един за друг. Хвана ръката й и пръстите им се преплетоха. Едновременно чуха удари на юмруци по дърво. Водени от Мо, двамата се втурнаха през стаята.
Зоуи стоеше до вратата на тавана и тропаше по нея.
— Тук! — извика тя. — Малъри е горе, зная, че е тук, но не мога да отворя.
— Отдръпни се — нареди Флин.
— Добре ли си? — Дейна хвана ръката й. — Пострада ли?
— Не. Бях у дома, Дейна. Разтребвах кухнята и слушах радио. Чудех се какво да сготвя за вечеря. Мили боже, колко време сме били разделени? Колко дълго е стояла тук сама?
Двадесета глава
Страхуваше се. Трябваше да го признае и да го приеме. Да осъзнае, че е обзета от страх, какъвто не е изпитвала никога в живота си, и че е твърдо решена да не му се предаде.
Топлината вече чезнеше и ужасяващата синя мъгла се сгъстяваше около нея. Пипалата й пълзяха по голите греди на тавана, по неизмазаните стени и прашния под.
Виждаше сред нея бялата пара на собствения си дъх.
„Реалност“, напомни си тя. Това бе признак на живот, доказателство за човешката й същност.
Помещението беше дълго, с два прашни прозореца в краищата и конусовиден таван. Но го позна. В съня й имаше стъклен купол, през който нахлуваше ярка светлина. Картините й бяха подпрени на стени, боядисани в приятен светъл цвят. Подът бе чист и изпъстрен с разноцветни петна.
Топлият летен въздух бе наситен с мирис на терпентин.
Сега бе влажен и студен. Вместо платна, поставени на стативи, до стените имаше картонени кутии, стари столове, лампи и отпадъци от чужд живот. Но Малъри ясно виждаше как би могло да изглежда всичко.
Представи си го и то започна да добива материална форма.
Топла стая, изпълнена със светлина и цветове. До четките и палитрите на масата имаше бяла ваза, пълна с розови кученца, които бе набрала от собствената си градина сутринта.
Спомни си, че бе излязла навън, след като Флин бе тръгнал за работа, и че бе откъснала свежите цветя, за да й правят компания, докато работи.
Намираше се в своето ателие, където я очакваше ново платно. Отлично знаеше как да го изпълни.
Пристъпи към него, взе палитрата и започна да смесва бои.
През прозорците струеше светлина. Бе отворила няколко от тях от практически съображения, за добра вентилация, но и за да се наслаждава на омайващия бриз. От стереоуредбата звучеше игрива музика. Това, което щеше да рисува днес, изискваше хъс.
Вече го виждаше в съзнанието си и усещаше как силата му се надига като приближаваща буря.
Повдигна четката и нанесе първата линия.
Сърцето й подскочи. Радостта бе неизмерима, струваше й се, че ще се пръсне, ако не я излее върху платното.
Образът сияеше в съзнанието й като златна гравюра върху стъкло. Замах след замах, цветовете се преливаха и започваха да оживяват.
— Знаеш ли, това винаги е било най-съкровената ми мечта — заговори тя, докато работеше. — Откакто се помня, искам да рисувам. Да имам талант, вдъхновение и достатъчно добра техника, за да стана прочут художник.
— Сега всичко това е твое.
Малъри смени четката и хвърли поглед към Кейн, преди отново да застане пред статива.
— Да, така е.
— Най-сетне направи мъдрия избор. Продавачка на картини? — засмя се той и махна с ръка. — Каква сила има в това? Каква слава заслужава човек, който продава творбите на други, а сам не е способен да сътвори нищо? Тук можеш да бъдеш каквото поискаш.
— Да, разбирам. Ти ми показа пътя. — Хвърли му дяволит поглед. — Какво друго мога да имам?
— Искаш онзи мъж, нали? — Кейн грациозно повдигна рамене. — Той ти принадлежи изцяло. Роб на любовта.
— А ако бях избрала друго?
— Мъжете са капризни същества. Как би могла да бъдеш сигурна в него? Сега сама рисуваш своя свят, както тази картина. Какъвто желаеш да бъде.
— Слава? Богатство?
Устните му трепнаха.
— Всички смъртни се оказват еднакви. Твърдят, че любовта означава повече за тях дори от живота, а това, за което копнеят в действителност, е да натрупат пари и да се прочуят. Вземи всичко.
— А какво ще поискаш в замяна?
— Вече го получих.
Малъри кимна и взе друга четка.
— Извини ме. Трябва да се съсредоточа. Продължи да рисува, обляна от светлина, на фона на музиката.
Флин удари вратата с рамо, сграбчи дръжката и се подготви да я блъсне отново. Но този път тя се отвори с лекота.
Зоуи смутено му се усмихна.
— Сигурно съм успяла да я разклатя.
— Стойте тук.
— Поеми си дъх — посъветва го Дейна и застана зад него. Сиянието запулсира, по-наситено и сякаш живо. Ръмженето на Мо ставаше все по-свирепо.
Флин видя Малъри в далечния край на тавана. Облекчението връхлетя сърцето му като удар с чук.