— Всъщност… — Зоуи се поколеба, преди да продължи — в книгата, която четох, се говореше, че келтските митове и легенди не са били записвани. Предавали са се от уста на уста.
— Проклетите бардове — промърмори Дейна. — Слушайте, Пит и Роуина са чули историята от някого, който също я е чул от някъде. Информацията съществува, а богът, в когото аз вярвам, е информацията.
— Може би трябва да потърсим информация за Пит и Роуина. Кои са те, по дяволите? — Малъри разпери ръце.
— Откъде са дошли? Откъде имат толкова пари, че могат да си позволят да ги раздават наляво-надясно?
— Права си. — Ядосана на себе си, Дейна въздъхна. — Напълно си права, трябваше да се сетя за това по-рано. Случайно познавам човек, който може да ни помогне, докато ние се ровим в митовете. — Хвърли поглед към вратата, когато я чу да се отваря. — Тъкмо влиза.
Прозвуча тупване, затръшване, тътрене на крака и ругатня.
Беше толкова познато, че Малъри притисна пръсти към слепоочията си.
— Света Богородице!
Още докато изричаше тези думи, в приемната се втурна огромното черно куче. Опашката му се люлееше като гюлетрошач, а езикът му бе изплезен. Очите му светнаха, щом я зърна.
След поредица оглушителни излайвания чудовището скочи в скута й.
Четвърта глава
Когато изтича след кучето си, Флин видя три неща: сестра си, която седеше на пода и се заливаше от смях, привлектелна брюнетка, заета с героични опити да отстрани Мо, и за своя изненада и задоволство — жената, за която не бе престанал да мисли през по-голямата част от деня, почти задушена от тежестта и грубоватите ласки на четириногия му приятел.
— Стига, Мо. Долу. Престани.
Не очакваше кучето да го послуша. Винаги опитваше, а Мо никога не слушаше. Но реши, че най-доброто, което би могъл да стори, е да сграбчи огромното му туловище.
Може би не бе нужно да се навежда толкова ниско, но тя имаше най-красивите сини очи, дори когато изпращаха огнени стрели към него.
— Здравейте. Радвам се да ви видя отново.
Брадичката й затрепери, когато процеди през зъби:
— Махнете го!
— Работя по въпроса.
— Хей, Мо! — извика Дейна. — Бисквитка!
Тактиката се оказа сполучлива. Мо прескочи сандъка, захапа бисквитката от ръката й и я задържа във въздуха, докато се приземи. Би могло да се нарече грациозно приземяване, ако не се бе хързулнал цял метър по незастлания под.
— Действа като магия.
Дейна повдигна ръка и Мо, вече напълно забравил за бисквитката, застана под нея.
— Ау, какво голямо куче. — Зоуи се приближи, подаде ръката си и се усмихна, когато Мо лакомо облиза дланта й. — И дружелюбно.
— Патологично дружелюбно. — Малъри разроши козината на кучето, част от която бе полепнала по чистата й бяла блуза. — Днес ме връхлита за втори път.
— Обича момичета. — Флин свали слънчевите си очила и ги хвърли върху сандъка. — Не ми казахте името си.
— О, значи ти си идиотът с кучето. Трябваше да се досетя. Това е Малъри Прайс — каза Дейна. — И Зоуи Маккорт. Брат ми, Флин.
— Вие сте Майкъл Флин Хенеси? — Зоуи приклекна, за да почеше Мо зад ушите, и вдигна поглед към мъжа изпод бретона си. — М. Ф. Хенеси от „Вали Диспеч“?
— Виновен.
— Чела съм много ваши статии. Хареса ми материалът от миналата седмица за новия лифт на Лоун Ридж и последиците за околната среда.
— Благодаря. — Посегна да си вземе бисквита. — Това сбирка на литературен кръжок ли е и ще има ли торта?
— Не. Но ако имаш минута свободно време, можеш да седнеш при нас. — Дейна потупа по пода. — Ще ти кажем за какво става дума.
— Разбира се. — Но се настани на дивана. — Малъри Прайс? От галерията, нали?
— Вече не — отвърна тя с гримаса на раздразнение.
— Влизал съм там няколко пъти, но не съм ви виждал. Не пиша за изкуство и културни прояви. Сега разбирам, че би трябвало да се насоча в тази област.
Малъри забеляза, че очите му имат същия цвят като стените — успокояващо масленозелено.
— Едва ли имаме нещо подходящо за вашия интериор.
— Никак не харесвате този диван, нали?
— Твърде меко казано.
— Много е удобен.
Флин отмести поглед към Зоуи, чиято бе тази реплика, и й се усмихна.
— Предназначен е за дрямка. Когато човек спи, очите му са затворени, така че му е все едно как изглежда диванът. „Келтска митология“ — прочете той и наклони глава, за да види заглавията на другите книги върху сандъка. — „Митове и легенди на келтите“. — Взе една от тях, завъртя я в ръцете си и погледна сестра си. — Какво сте намислили?