А къщата щеше да се извисява над всичко това и черният й силует да се откроява върху синевата. Пазител на долината. Или безмълвен наблюдател. Какво ли бе виждала тази къща година след година през десетилетията?
Какви ли тайни знаеше?
Въпросът я накара да потръпне от внезапно обзел я ужас.
— Студено ли ти е?
Тя поклати глава и отвори прозореца от своята страна. Изведнъж в колата й се стори задушно.
— Не. Просто ми хрумват страховити мисли.
— Ако не си готова за това…
— Искам да отида. Не се боя от двама богати ексцентрици. Всъщност, харесаха ми. А и трябва на всяка цена да видя картината още веднъж. Не излиза от мислите ми. В каквато и посока да поемат, винаги се връщат към нея. — Хвърли поглед към буйните тъмни гори. — Би ли искал да живееш тук?
— Не.
Заинтригувана, Малъри извърна глава към него.
— Много категоричен отговор.
— Аз съм социално животно. Обичам да бъда сред хора. Може би на Мо ще му хареса.
Флин надникна в огледалото за обратно виждане и видя кучето да провира нос през тесния процеп на прозореца. Клепналите му уши трептяха от вятъра.
— Не мога да повярвам, че си го взел.
— Обича да се вози в колата.
Малъри се обърна и забеляза блаженото изражение на Мо.
— Очевидно. Хрумвало ли ти е да подрежеш козината над очите му?
— Не говори за подрязване. — Той се намръщи, докато изричаше думата. — Все още не сме уредили въпроса с кастрирането.
Забави, докато караха покрай оградата на имението, и спря да огледа каменните воини от двете страни на поритала.
— Не изглеждат приятелски настроени. Няколко пъти съм спал тук на палатка с приятели от гимназията. Тогава къщата беше необитаема и прескачахме оградата.
— Влизали ли сте вътре?
— Няколко бири не можеха да ни вдъхнат достатъчно кураж за това, но се надпреварвахме да фантазираме. Веднъж Джордън твърдеше, че видял някаква жена да върви по парапета. Кълнеше се, че не си измисля. По-късно написа книга за това, така че може би наистина е видял нещо. Джордън Хоук — добави Флин. — Сигурно си чувала за него.
— Джордън Хоук е писал за „Уориърс Пийк“?
— Нарече я…
— „Фантом в замъка“. Чела съм тази книга. — Докато надничаше между решетките на портала, по гърба й пробягна тръпка на въодушевление. — Разбира се. Описанията бяха интересни, но той е страхотен писател. — Подозрително изгледа Флин. — Джордън Хоук е твой приятел?
— От детство. Отрасна тук, във Вали. Мисля, че бяхме на шестнадесет, аз, Джордън и Брад. Пийвахме бира в гората, изпохапани от комари колкото врабчета, и си разказвахме преувеличени истории за сексуалните си подвизи.
— Незаконно е непълнолетни да пият алкохол — укорително отбеляза Малъри.
Той се обърна към нея и очите му закачливо трепнаха зад тъмните стъкла на очилата.
— Така ли? Какво сме си въобразявали? Както и да е, десет години по-късно Джордън издаде първия си бестселър, Брад вече управляваше семейната империя, веригата „Хоуммейкърс“, и се наричаше Брадли Чарлз Вейн IV, а аз имах шанса да стана репортер на „Ню Йорк Таймс“.
Малъри повдигна вежди.
— Работил си за „Таймс“?
— Не, не отидох. Отказах се. — Сви рамене. — Да видим как ще преминем през този портал. — Когато понечи да слезе от колата, вратите се отвориха така безшумно, че косъмчетата на тила му настръхнаха. — Сигурно пантите са добре смазани — промърмори той. — Явно някой вече знае, че сме тук.
Отново се настани удобно зад волана и потегли.
На дневна светлина къщата изглеждаше не по-малко странна и внушителна, отколкото в бурната нощ. Този път не я посрещна великолепният елен, но знамето с ключа се вееше, а в градината сияеха реки от цветя. Струваше й се, че каменните същества в шадраваните са готови да скочат върху всеки неканен посетител не на шега.
— Никога не съм идвал толкова близо през деня.
Флин бавно слезе от колата.
— Изглежда доста загадъчно.
— Да, но в добрия смисъл. Страхотна е, прилича на замък върху скала над бурно море. Жалко, че няма ров с вода. Тогава би било съвършено.
— Почакай да я разгледаш отвътре. — Малъри вървеше до него и не се съпротиви, когато хвана ръката й. Трепетът в гърлото я накара да се почувства като глупаво момиче.
— Не зная защо съм толкова неспокойна — прошепна тя и издърпа ръката си от неговата, щом входната врата се отвори.
Отвъд високата каса стоеше Роуина. Бе облечена със семпъл сив панталон и широка риза с цвета на горите. Беше с разпуснати коси, боса и без червило, но дори в този небрежен вид изглеждаше екзотично, като чуждестранна кралица на почивка в уединение.