— Здравейте — задъхано поздрави новодошлата и трескаво огледа стаята. — Тя ми каза да вляза тук.
— Добре дошли на купона. Дейна Стийл, и също толкова озадачената ми дружка тази вечер Малъри Прайс.
— Аз съм Зоуи Маккорт. — Плахо направи още една крачка навътре в стята, сякаш очакваше всеки момент някой да й каже, че е станала грешка, и да я изгони. — Господи! Това място е като във филм. Красиво е, но не мога да спра да си представям онзи страховит тип със смокинга.
— Винсънт Прайс? Нямам роднинска връзка с него — увери я Малъри с усмивка. — Явно и ти не знаеш повече от нас за това, което става тук.
— Не. Мисля, че са ме поканили по погрешка, но… — Зоуи замълча, когато отново влезе прислужницата с още една кристална чаша върху поднос. — А… благодаря. — Енергично грабна чашата и се усмихна при вида на пенливата течност. — Шампанско. Вече съм сигурна, че е станала грешка. Но не бих пропуснала шанса си да дойда. Къде са всички други?
— Добър въпрос. — Дейна наклони глава и със съчувствие погледна Зоуи, която отпи малка глътка шампанско. — И ти ли си от Вали?
— Да. Живея там от две години.
— Ставаме три — промърмори Малъри. — Познаваш ли още някого, който е получил покана за тази вечер?
— Не. Всъщност, поразпитах и предполагам, че това стана причина за уволнението ми днес. Мога ли да си взема от тези хапки?
— Уволнили са те? — Другите две се спогледаха. — Отново ставаме три.
— Карли… собственичката на салона, в който работя. Работех — поправи се Зоуи и пристъпи към подноса с храната. — Чу ме да разговарям за това с една от клиентките и побесня. Боже, тези неща са страхотни.
Вече изглеждаше по-спокойна и Малъри забеляза, че говори леко провлачено.
— Впрочем, Карли ме беше набелязала от месеци. Мисля, че поканата, каквато тя явно не е получила, разпали злобата й още повече. Обвини ме, че съм взела двадесет долара от касата. Никога в живота си не съм крала. Кучка. — Отпи нова глътка шампанско, с повече ентусиазъм. — Но съм вън. Все едно. Ще си намеря друга работа. Всъщност мразех онзи салон.
„Очевидно не й е все едно“, помисли си Малъри. В очите на Зоуи проблясна уплаха и гняв, който издаде, че работата е означавала нещо за нея.
— Значи си фризьорка.
— Да. По-точно, консултант по прически и грим. Не съм от хората, които получават покани за шикозни приеми, затова мисля, че някой е сбъркал.
Малъри замислено поклати глава.
— Не мисля, че човек като Роуина би допуснал грешка.
— Е, не зная. Нямаше да идвам, но реших, че това би могло да подобри настроението ми. Колата ми отказа да запали и се наложи да взема назаем тази на детегледачката.
— Имаш дете? — попита Дейна.
— Да. Саймън е на девет години. Страхотно хлапе. Не бих се тревожила за работата си, ако не трябваше да се грижа за него. Не съм откраднала проклетите двадесет долара или дори двадесет цента. Не съм крадла. — Усети, че се изчервява. — Извинявайте. Шампанското развърза езика ми.
— Не се тревожи. — Дейна я потупа по рамото. — Искаш ли да чуеш нещо странно? Моето работно време и заплатата ми бяха намалени наполовина. Не зная какво ще правя. А Малъри се бои, че всеки момент ще бъде уволнена.
— Така ли? — Зоуи погледна и двете. — Наистина е странно.
— И ние не познаваме други хора, поканени на този коктейл. — Малъри вяло хвърли поглед към вратата и сниши глас. — Струва ми се, че поканите са били предназначени именно за нас.
— Аз съм библиотекарка, ти си фризьорка, а тя е управител на художествена галерия. Какво общо има помежду ни?
— И трите сме загубили работата си — намръщи се Малъри. — Или почти. Това е достатъчно странно, като се има предвид, че населението на Вали е едва пет хиляди. Какви са шансовете три жени да стигнат до задънена улица в кариерите си в един и същи ден, в един и същи малък град? Освен това всички сме от Вали и сме на приблизително еднаква възраст, предполагам. Двадесет и осем.
— Двадесет и седем — каза Дейна.
— Двадесет и шест… през декември навършвам двадесет и седем. — Зоуи потръпна. — Твърде много съвпадения. — Ококори очи, когато зърна полупразната си чаша, и припряно я отмести встрани. — Нали не мислите, че са сипали нещо в питиетата ни?
— Няма да бъдем упоени и продадени за бели робини — суховато отвърна Дейна, но също остави чашата си. — Има хора, които знаят къде сме, нали? Казах на брат си и на колегите.
— Шефът ми, съпругата му, твоята бивша шефка — обърна се Малъри към Зоуи, — детегледачката. Освен това, намираме се в Пенсилвания, за бога. Не сме в Зимбабве.