Строс се свлече с изкривено лице.
Карл се изправи с усилие и се втурна напред. Не смееше да се концентрира върху нищо друго, освен да държи врага си в безсъзнание. Всяко рязко действие щеше да блокира силата на мислите му. Липсата на опит можеше да провали всичко.
Втурна се към подвижната станция. На борда трябваше да има скафандър…, бинтове…
Подвижната станция не беше предназначена за дълги разстояния. Същият проблем имаше и Дженингс. Скафандърът лепнеше от кръв. Въпреки превръзката, дясната половина на гръдния му кош обилно кървеше.
Корабът все още го нямаше по дирите му, но това неизбежно щеше да стане. Детекторите му щяха да засекат концентрацията на зарядите, оставени от йонния реактор.
Дженингс се беше опитал да се свърже с Лунния център. Неполучил отговор, той отчаяно бе изключил радиото. Сигналите му сигурно щяха да помогнат на Строс в преследването.
Би могъл да стигне лично до Лунната станция, но не вярваше, че ще успее. Преди това ще бъде открит. Първо трябва да скрие Апарата!
Апаратът…
Не беше сигурен, че е прав. Той може и да унищожи човечеството, но без съмнение има огромна стойност. Дали не е по-добре да го унищожи? Този инструмент е единственото доказателство за извънземен разум. Пази тайните на напреднала цивилизация. Каквато и опасност да крие, има огромна потенциална сила.
Не, той трябва да го скрие така, че да го открият единствено Модератите, а не Ултра.
Подвижната станция се удари в северната стена на кратера. Това място му беше познато. Най-добре да зарови Апарата тук. Ако след това не успее да се свърже с Лунната станция, поне ще има сили да се отдалечи достатъчно. Само трябва да остави някакъв знак, за да знаят къде да търсят.
Мислите му бяха нереално ясни. Дали не му влияе така устройството, което държи? Дали не го стимулира по някакъв начин, или това е халюцинация на умиращ? Не знаеше, но трябваше да изпълни задачата.
И така, Карл Дженингс знаеше, че умира. Оставаха му часове живот, а имаше толкова много да свърши!
Х. Ситън Девънпорт от Американския отдел на Планетарното Бюро за изследване почеса звездовидния белег на лявата си буза.
— Имам предчувствие, сър, че Ултра са в опасност — каза той.
Ръководителят на отдела М. Т. Ашли изгледа Девънпорт строго. Мършавото му лице бе намръщено. След като за пореден път беше отказал цигарите, той навъсен измъкна дъвка и я пъхна в устата си. Докато рошеше посивелите си мустаци, си мислеше как неусетно се бе превърнал във вкиснат старец.
— Ти нямаш представа колко е опасно. Съмнявам се, че някой знае. Те са малобройни, но силни, пръснати сред властимащите. Напълно са подготвени да се чувстват като елит. Никой със сигурност не знае кои и колко са те.
— Дори Бюрото?
— Бюрото го държим настрана. Ние самите не сме се изчистили от покварата, а вие?
— Аз не съм Ултра — намръщи се Девънпорт.
— Не съм казал такова нещо. Интересно ми е дали не сте се опозорили и вие. Замислял ли си се какво се случва на Земята през последните два века? Не ти ли е идвало наум, че умереният упадък на населението е полезен? Не си ли разбрал, че би било чудесно да се освободим от глупаците, некадърниците и мързеливците? Аз съм, дявол го взел!
— Понякога мисля върху проблема. Но едно е да разсъждаваш, друго е да действаш по хитлеровски, нали?
— Разликата между желание и действие не е толкова съществена. Убеден ли си, че резултатът си заслужава, че опасността е прекалено голяма, възраженията сами отпадат. Както и да е. Сега, когато сме овладели Истанбулската афера, мога да ти кажа за какво се касае. Познаваш ли агент Ферант?
— Онзи, който изчезна? Не лично, но съм чувал за него.
— Е, преди два месеца аварира кораб на Луната. Руско-американската геологична общност, спонсорирала експедицията, ни съобщи, че екипажът е преустановил връзката. Рутинното търсене откри ракетата на доста голямо разстояние от последното й местонахождение.
Корабът не е повреден, но подвижната станция беше изчезнала. Също и единият член на екипажа. Другият, Джеймс Строс е жив, но в делириум. По тялото му няма следи от насилие, обаче разумът му сякаш не е съществувал никога. Поведението му продължава да е като на душевно болен и това е важното.
— Защо? — попита Девънпорт.
— Защото медицинският екип, който го изследва, откри безпрецедентни нервно-химични и нервно-електрически отклонения. Никога не са виждали такова нещо. Едно е сигурно — патологията му не е предизвикана от човек.
По строгото лице на Девънпорт потрепна усмивка.