- Трябва да се присъединим към братята си - каза Тома. - И докато не изберем нов водач, предлагам да не разкриваме нищо от това, което видяхме тук. В противен случай ще създадем паника. - Обърна се към Малахия. - Не си единственият, който е чел старите хроники.
Малахия кимна, но очите му бяха все така ококорени от страх. Обърна се и хвърли последен, но продължителен поглед на празния Тау, докато останалите започнаха да напускат помещението.
- Ако Тайнството напусне Цитаделата, ще рухне църквата, не планината - промърмори той достатъчно тихо, за да не го чуе никой. Сетне побърза да напусне параклиса, тъй като се страхуваше да остане сам в него.
4
Стая 406, Общинска болница,
Руин
Лив Адамсен се събуди рязко, досущ като останал без дъх плувец, който изскача на повърхността. Пое жадно въздух, русите ѝ коси бяха полепнали по бледата, плувнала в пот кожа, а зелените ѝ очи оглеждаха трескаво стаята с надеждата да открият нещо осезаемо, нещо реално, което да ѝ помогне да се откъсне от ужасите на кошмара. Чу шепот, сякаш в стаята имаше още някой. Огледа се, за да види откъде идва.
Нямаше никого.
Стаята бе малка: затворена врата, срещу нея - леглото със стоманена рамка, на което лежеше тя, стар телевизор, окачен на стойка, монтирана на тавана в единия ъгъл, прозорец, чиято бяла боя върху рамките бе пожълтяла и започнала да се люспи. Щората бе спусната, но зад нея прозираше ярка слънчева светлина и ясно очертаваше решетките на фона на измитите стъкла на прозореца. Лив си пое дълбоко дъх, опита се да се успокои, сетне долови миризмата на болести и дезинфектанти.
И тогава си спомни.
Лежеше в болница... макар да нямаше представа защо или как е попаднала тук.
Пое отново въздух, вдиша дълго, дълбоко, успокояващо. Сърцето ѝ продължаваше да тупти силно, в ушите ѝ продължаваше да шуми същият припрян шепот, толкова силен и близък, че тя едва се сдържа да не огледа отново стаята. Цялата.
„Стегни се - каза си. - Това е кръвта, която тече във вените ти. Тук няма никого“.
Един и същи кошмар я дебнеше в мрака всеки път, когато затвореше очи: сънуваше шепнещ мрак, в който болката разцъфтяваше като червени цветя, а над тях се извисяваше злокобна и страховита сянка, която добиваше формата на кръст, наподобяващ буквата Т. В мрака се спотайваше и още нещо, нещо огромно и ужасяващо. Лив го чуваше да се движи, чувстваше как земята се тресе под стъпките му, докато то се приближава към нея, но всеки път - миг преди то да изскочи от тъмнината и да се покаже пред очите ѝ - се събуждаше ужасена.
Полежа известно време, успокои дишането си, за да преодолее обзелата я паника, сетне започна да съставя наум списък с нещата, които бе в състояние да си спомни.
„Казвам се Лив Адамсен.
Работя за „Ню Джърси Инкуайърър“.
Опитвам се да открия какво се е случило със Самюъл“.
В съзнанието ѝ изскочи образът на монах, застанал на върха на мрачна планина, образувал с тялото си кръст, който запази формата си дори когато монахът се наведе напред и скочи.
„Дойдох тук, за да науча истината за смъртта на брат ми“.
Поради шока, последвал осъзнаването на тези откъслечни спомени, Лив най-сетне си спомни къде се намира. Беше в Турция, в древния град Руин. Знакът, който бе направил Самюъл - наричаше се Тау, - бе символът на Тайнството, същият символ, който навестяваше кошмарите ѝ. Само че не беше сън, а беше истински. Сега, когато спомените ѝ започваха да се връщат, тя бе сигурна, че е видяла този кръст някъде в мрака на Цитаделата, бе видяла Тайнството. Съсредоточи се върху този спомен, опита се да извика в паметта си повече подробности, но те продължаваха да ѝ се изплъзват... приличаха на неясен обект в периферното ѝ зрение или на дума, за която не можеше да се сети. Единственото, което успя да си спомни, бе чувството за непоносима болка... и усещането, че е била затворена някъде.
Вдигна поглед към затворената врата, погледна ключалката и си спомни коридора зад вратата. Бе успяла да го зърне за миг на няколко пъти, когато лекарите и сестрите влизаха и излизаха през последните няколко дни.
Колко дни? Четири? Или може би пет?
Бе видяла и двата стола срещу вратата. И двамата мъже на тях.
Единият бе полицай с тъмносиня униформа и значка, каквато не бе виждала. Другият също носеше униформа: черни обувки, черен костюм, черна риза, тънка бяла якичка. При мисълта за него, при мисълта, че той стои на броени метри от нея, страховете ѝ се пробудиха с нова сила. Лив бе достатъчно добре запозната с кървавата история на Руин, за да осъзнае в каква опасност се намира. Дори само да подозираха, че е видяла Тайнството, това пак би било достатъчно, за да я накарат да замлъкне завинаги... както брат ѝ бе замлъкнал завинаги. Тъкмо по този начин бяха опазили тайната си толкова дълго. Звучеше като клише, но беше самата истина - само мъртвите не говорят, само мъртвите пазят своите тайни.