Свещеникът, който стоеше на пост до вратата ѝ, не бе дошъл тук, за да успокои разтревожената ѝ душа или да се моли за бързото ѝ възстановяване.
Бе дошъл, за да я държи затворена в тази болница.
Бе дошъл, за да осигури мълчанието ѝ.
Стая 410
Катрин Ман лежеше в колосания затвор на леглото си през четири стаи от стаята на Лив. Черните ѝ коси бяха разпилени върху възглавницата като символ на надигаща се буря. Тя трепереше, въпреки че в стаята бе топло, както във всяка болница. Лекарите ѝ бяха съобщили, че е изпаднала в шок, че това е закъсняла, но неотшумяла реакция на експлозията в тунела под Цитаделата, в която бе оцеляла. Не чуваше с дясното си ухо, а и лявото бе пострадало сериозно. Щяло да се оправи, твърдяха докторите, но все се измъкваха с уклончиви отговори, когато ги питаше до каква степен.
Не можеше да си спомни случай, когато да се е чувствала толкова изнемощяла и безпомощна. Когато монахът се бе появил на върха на Цитаделата, за да направи с тялото си кръста Тау, тя бе повярвала, че древното пророчество се сбъдва:
Кръстът ще падне
Кръстът ще се издигне
За да разкрие Тайнството
И да донесе новия век.
Тъкмо това се бе случило. Лив бе влязла в Цитаделата, a sancti я бяха напуснали и сега те - древният враг, пазителите на Тайнството - умираха един подир друг. Макар слухът ѝ да бе увреден, Катрин чуваше суетнята на медицинските екипи, които тичаха наоколо в отговор на поредното писукане, последвало появата на равна линия върху мониторите, следящи сърдечната дейност на пациентите. След включването на всяка подобна аларма тя питаше сестрите кой е починал, тъй като се страхуваше за живота на момичето. И всеки път покойникът се оказваше монах, напуснал този живот, за да бъде съден за делата си в следващия. Смъртта на монасите бе добра поличба. Катрин не бе виждала Лив след настаняването им в болницата, затова не можеше да е сигурна какво точно се е случило в Цитаделата, нямаше представа дали Лив е успяла да разкрие Тайнството, макар че неумолимата поредица от смъртни случаи в редиците на sancti я изпълваше с надежда.
Но ако това бе победа, тази победа бе пирова.
Затвореше ли очи, неизменно виждаше тялото на Оскар де ла Круз - своя баща - да лежи окървавено на пода в онзи склад на летището. Той бе прекарал по-голямата част от дългия си живот в криене от Цитаделата, след като бе успял да избяга от нея и да фалшифицира смъртта си в окопите на Първата световна война. В крайна сметка обаче служителите на Цитаделата все пак бяха успели да го спипат. Той бе спасил живота ѝ, като я бе прикрил с тялото си от гранатата, хвърлена от агент на Цитаделата срещу нея и Гейбриъл.
Оскар бе човекът, който първи ѝ бе разказал истината за Цитаделата, нейната зловеща история и тайните, които криеше зад стените си. Той я бе научил да разчита пророческите символи, издялани върху камъка, още когато тя бе малко момиче. Той ѝ обясняваше тяхното значение - любящ баща, който разказва страховити истории на синеокото си момиченце, както по-късно бе постъпила самата тя с Гейбриъл, майка, която предава същите истории на своя син.
„Когато всичко приключи - неведнъж я бе уверявал Оскар, - когато древното зло бъде поправено, ще ти покажа следващата стъпка“.
Често се бе питала какво ли тайно познание крият тези думи, а сега никога нямаше да разбере.
Sancti бяха разгромени, но междувременно бе унищожено и собственото ѝ семейство - първо съпругът ѝ, сетне баща ѝ. Кой беше следващият? Гейбриъл лежеше в затвора, оставен на милостта на организации, на които тя знаеше, че не бива да се разчита. А и самата Катрин бе видяла свещеника, застанал на пост пред вратата ѝ, поредния агент на същата тази църква, която вече ѝ бе отнела толкова много.
„Ще ти покажа следващата стъпка“. Така бе обещал баща ѝ. Но той бе напуснал този свят, убит малко преди да завърши делото на своя живот, а Катрин не виждаше стьпка, която да ѝ вдъхне надежда или да спаси нея, Гейбриъл или Лив от надвисналата над тях опасност.
5
Ватиканът
Кардинал Клементи напусна кабинета си с максималната скорост, която бе способно да развие едрото му тяло.