- Кога пристигнаха? - попита той. Полите на черните му одежди се развяваха подире му като крила на гарван.
- Преди пет минути - отвърна Шнайдер, който полагаше сериозни усилия да не изостава от своя началник.
- И къде са сега?
- Поканихме ги в заседателната зала в подземието. Дойдох да ви уведомя веднага след като научих, че са тук.
Клементи мина забързан покрай двама швейцарски гвардейци. Надяваше се Негово светейшество да не напусне покоите си точно в този момент и да попита къде се е разбързал така. Като държавен секретар на Ватикана Клементи работеше в тясна връзка с папата - и в буквален, и в преносен смисъл. Двамата редовно обсъждаха политиката, която трябва да следва Ватиканът в различни области, а и Клементи редовно внасяше документи за подпис от Негово светейшество. Папката в ръката му не съдържаше нито един документ, изискващ папския подпис или печат. Негово светейшество нямаше ни най-малка представа за съдържанието ѝ, нито пък за намеренията на кардинала, тъй като Клементи бе положил сериозни усилия в това отношение.
Кардиналът стигна края на коридора и бързо се мушна през вратата, която водеше към аварийното стълбище.
- Знаем ли кой от Групата присъства?
- Не - отвърна Шнайдер. - Служителят на охраната не бе сигурен, а не исках да го притискам излишно. Реших, че е по-добре да не знае подробности.
Клементи кимна и потъна в мрачните си мисли, свързани с резултатите от тази неочаквана среща.
„Групата“ бе названието, което бе дал на тримата като средство да ги превърне в една общност, най-обикновен психологически трик, който целеше да установи някакъв баланс на силите между тях - той от едната страна, останалите от другата. Намеренията му се бяха провалили. Те бяха прекалено влиятелни и дори могъщи, имаха прекалено силни характери, за да действат като хомогенно цяло и - каквито и усилия да полагаше Клементи - си оставаха същите непреклонни индивидуалисти, какви бяха и в мига, в който кардиналът се бе срещнал с тях, за да изложи плановете си. Групата се събираше колкото е възможно по-рядко, а срещите им винаги се осъществяваха в пълната секретност, която изискваше общото им начинание. Предвид влиянието на тези хора и мащабите, с които действаха, уреждането на среща, на която да присъстват всичките, бе истинко чудо. Следващата им сбирка бе планирана чак за идния месец; и въпреки това един или двама от тях бяха дошли тук неканени, неочаквани, без да предупредят за посещението си. А каква бе причината? Имаше само едно възможно обяснение.
- Вероятно е свързано със ситуацията в Руин - каза Клементи, когато се озова пред най-обикновена на външен вид метална врата на първия етаж.
Постави месестата си длан върху стъкления панел до вратата, при което златният му кардиналски пръстен изтрака върху стъклото. Появи се бледа ивица светлина, която мина по дланта му и хвърли едва забележими сенки върху отражението на лицето му по металната повърхност на вратата. Клементи отмести поглед. Никога не бе харесвал външния си вид, особено кръглото си лице и къдравите си коси - някога руси, а сега побелели, - които му придаваха вид на огромен херувим. Някъде зад вратата се чу приглушено изщракване и тя се отвори. Кардиналът побърза да мине през нея, да влезе в сумрачния коридор и да се отдалечи от отражението си.
Тесният тунел бе осветен от неонови лампи, чиито сензори ги включваха при приближаването на кардинала, а стените, които бяха от полиран бетон в началото, отстъпиха място на грубо издялан камък в мига, в който Клементи и Шнайдер напуснаха подземията на Апостолическия дворец и се озоваха сред каменните основи на ниската кула, издигната през XV в. в съседство с него. След още десетина крачки двамата застанаха пред втора врата, която водеше към тясно помещение без прозорци, пълно с рафтове, отрупани с кутии с документи.
- Иди ти - нареди кардиналът. - Извини ме и кажи, че трябва да приключа набързо със срещата, която провеждам в момента, след което веднага ще дойда при тях. Ще се срещнем с теб във фоайето, за да ме информираш кой е дошъл. Не бих искал да започвам толкова важна среща, без да имам представа кой ще присъства на нея.
Шнайдер се поклони и се отдалечи, а Клементи остана насаме с мрачните си мисли. Заслуша се в заглъхващите стъпки на своя секретар, без да откъсва поглед от кръстосаните ключове на папския герб и инициалите IOR, поставени върху всяка папка в помещението.
Намираше се в подземието на укрепената кула на папа Николай V, вградена в източната стена на Апостолическия дворец, която сега служеше като единствен клон на най-ексклузивната финансова институция на света. IOR бе съкращение от Istituto per le Opere de Religione - Институт за религиозни дейности, - по-известен като Ватиканската банка или Банката на Ватикана. Това бе най-потайната финансова институция на света и основен източник на сегашните тревоги на Клементи.