Всеки мигом би разпознал лицата им в този свят, доминиран от парите и властта. По едно или друго време всеки от тях се бе появявал на корицата на списание „Форбс“ в качеството си на собственик на някоя от най-големите корпорации на света, съвременен вариант на някогашните империи, чиито активи и влияние не признават международни граници и диктуват свой собствен политически дневен ред в много държави. В предходните епохи те биха били императори или крале, тачени като богове, такива бяха мащабите на властта, с която разполагаха. Тримата бяха отпуснали на църквата заем в размер на шест милиарда долара посредством тайни сметки, контролирани лично от Клементи. Така бяха скрепили съвместното си начинание и бяха спасили църквата да не банкрутира под тежестта на колосалните си дългове. Те обаче не бяха направили това от чувство за дълг или любов към Господ, а заради огромните финансови облаги, обещани им от плана на Клементи. И както при всички подобни начинания, идваше момент, в който инвеститорите очакваха да им бъдат изплатени определени дивиденти. Този момент бе настъпил.
- Господа - поздрави ги Клементи и се настани на един от столовете срещу тях, - каква неочаквана чест.
Никой не отвърна на поздрава му. Клементи усети как кожата на лицето му се изпъва, сякаш бе някой притеснен кандидат по време на интервю за работа. Напомни си, че тъкмо той ги бе поканил да се включат в плана му, а не обратното, и се опита да се успокои, като извади пакета с цигари и запали. Сян, китайският индустриалец, вече пушеше и димът от цигарата му обвиваше и тримата. Въпреки различията във възрастта и националността всеки от тях излъчваше абсолютна власт и авторитет. Със своите осемдесет и три години Сян бе най-възрастен, костюмът, косата и кожата му бяха сиви като пепелта, която падаше от цигарата му. Лорд Мейбъри, английският медиен магнат, бе с десет години по-млад, а неестествено черната му коса подсказваше немалка суета и страх от старостта. Бе облякъл поизносен костюм, с който всеки друг – но не и той, благодарение на благородническото си потекло, което би могъл да проследи поне няколко века назад - би изглеждал нелепо. Шейсет и две годишният Пентанджели бе най-младият от тримата. Беше американец, но и потомък - трето поколение - на италиански имигранти, затова въпреки безукорния костюм „Армани" и елегантния му вид самото му присъствие караше хората да се страхуват от него. Това заплашително излъчване бе наследил от дядо си, който пристигнал от Калабрия в Щатите без пукната пара и натрупал несметно богатство в „земята на свободните“. Пентанджели бе единственият католик в Групата и както обикновено влезе в ролята на говорител, който да изложи позицията на останалите.
- Не смятате ли, че имаме проблем, отче? - попита той и плъзна по масата един вестник. Беше „Ю Ес Ей Тудей“. На първата му страница бяха публикувани познатите снимки на Цитаделата и тримата оцелели миряни, заедно с въпроса, който си задаваше целият свят:
ЗНАЯТ ЛИ ТЕ ТАЙНИТЕ НА ЦИТАДЕЛАТА?
- Не - отвърна Клементи, - нямаме проблем. Това е една нещастна случайност, която...
- Нещастна случайност? - възкликна Мейбъри и аристократичният му говор, шлифован в едно от най-скъпите английски частни училища, изпълни всяка дума с високомерно снизхождение. - От незапомнени времена Цитаделата винаги е пазила своите тайни. И тъкмо сега, когато една от най-големите ѝ тайни е пряко свързана с нашата обща инвестиция, от нея започва да изтича информация. Не бих нарекъл това „нещастна случайност“!
- Цитаделата не е разкрила нито една от своите тайни - отвърна Клементи с тих, спокоен глас. - Случилото се е резултат от действията на терористи, предприели атака срещу знакова според тях мишена, свързана с църквата. Мога да ви уверя, че от мига, в който са напуснали планината, те са изолирани от външния свят и са поставени под наблюдение. Руин е град, който дължи своето съществуване на църквата. Влиянието ни там е огромно. Те са настанени в психиатричното отделение на градската болница. Пред стаите им дежурят денонощно свещеник и полицай, за да попречат на някой журналист или на когото и да било другиго да се добере до тях. Всички полицейски разпити, всички разговори с адвокати се записват и ми се предават. Мога да ви уверя, че никой от тях не е подсказал по какъвто и да било начин, че се е сдобил с каквато и да било компрометираща ни информация по време на проникването си в Цитаделата.
- Засега - каза Пентанджели, отвори куфарчето си и извади папка с емблемата на ЦРУ на корицата. - Не си единственият с приятели по върховете - каза той и плъзна папката към кардинала, за да я прочете.