- А как бихме могли да я спрем?
Братьт градинар си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да изрече сурова присъда:
- Ще трябва да сечем и режем колкото се може по-надълбоко и да изгорим всички болни клони и дървета. Само тогава можем да сме сигурни, че заразата няма да се разпространи.
- Ясно. Предлагам утре още по изгрев-слънце да събереш толкова хора, от колкото се нуждаеш, и да направиш каквото е необходимо. Що се отнася до нас, ние ще уверим нашите братя, че сме огледали градината и сме установили, че експлозията ѝ е нанесла щети, но братът градинар ще се погрижи да ги отстрани.
- Ами ако причината се окаже по-дълбока? - попита носово брат Аксел.
- Тогава ще търсим решение и на този проблем. Ресурсите, с които разполагаме, са крайно недостатъчни. Предлагам да ги използваме за решаването на проблеми, които вече са възникнали, а не на такива, коиго може да възникнат.
Аксел издържа погледа му, без по какъвто и да било начин да показва останал ли е убеден от логиката му, или не.
- Прав си - намеси си отец Тома. - Всички сме уморени и склонни да се плашим от сянката си. Не бива да забравяме, че до провеждането на изборите за нови водачи братята ни ще търсят съвет и насока именно от нас. Трябва да ръководим кораба с твърда и уверена ръка, да го поведем към спокойно пристанище, а не да го излагаме на бурни вълни.
Атанасий винаги бе харесвал отец Тома. Двамата бяха прекарали много вечери заедно, обсъждайки най-различни въпроси от областта на историята, археологията и какво ли още не. Намираше го за интелигентен, рационален и спокоен.
- Най-добрият начин да успокоим братята е да изберем нови sancti - каза Аксел и всички се обърнаха към него. - Това би показало, че се връщаме към обичайния ред, и мигом би успокоило братята ни.
- Но кой ще ги избере? - попита Тома.
- Не можем да решим въпроса със sancti, докато не изберем абат, който да издигне кандидатурите им, и прелат, който да потвърди избора им - продължи Атанасий. - Следователно въпросът с избора на sancti ще трябва да изчака избора на абат и прелат.
Аксел погледна първо Атанасий, после отец Тома, сякаш бе открил невидима нишка, която ги свързва. После се обърна към брата градинар.
- Ще поставя част от хората ми на входовете към градината в случай, че някой по-любопитен сред братята реши да се разходи тук посред нощ. Ако мога да ти помогна с нещо друго, само кажи. - След това им обърна гръб и си тръгна.
Атанасий го наблюдаваше как се отдалечава и чувстваше още по-осезаемо студенината, която носеше дъждът. След експлозията братството явно се бе разцепило на две фракции: едната на рационалните, другата на страхливите. А страхът бе опасно гориво за онези, които биха могли да решат да се възползват от него. Именно благодарение на страха sancti бяха упражнявали властта си в продължение на хиляди години. Макар решението му те да бъдат евакуирани от планината да бе продиктувано от състрадание, а не от политически амбиции, трябваше да признае, че имаше моменти, в които се радваше на отсъствието им и се надяваше никога да не се върнат. Бе почувствал промяната в Цитаделата след напускането на sancti. Тук вече се дишаше по-свободно, сякаш въздухът бе станал по-чист и по-свеж. Но докато наблюдаваше Аксел, който вече бе стигнал края на градината, за да потъне в недрата на планината, осъзна първо, че sancti може да се завърнат по-рано от очакваното, и второ, че има съперник в лицето на Аксел.
11
Стая 406, Общинска болница,
Руин
Вратата се отвори навътре и разкри сумрачния коридор и сянката, застанала на прага. Бялата якичка блестеше в тъмнината.
Лив вдигна поглед към лицето на свещеника. То носеше обичайната маска на сериозност и състрадание, сякаш бе дошъл на посещение при опечален енориаш или пък се бе заслушал в досадна изповед в скучен неделен следобед. Изглеждаше съвсем обикновен и нормален, но въпреки това тя се страхуваше от него, бе ужасена и изпълнена с гняв, който кипеше в душата ѝ редом с онзи приглушен радиошум, който звучеше в главата ѝ.
Тя стисна ръце и се вкопчи в колосания чаршаф. Вниманието ѝ бе приковано в свещеника до такава степен, че не забеляза втората фигура, която влезе в стаята и затвори вратата.
Новодошлият бе по-широкоплещест и с цяла педя по-висок от свещеника, макар осанката му да бе попрегьрбена и отпусната, което почти изравняваше ръста му с този на отчето. Дясната му ръка бе пред гърдите, стегната със специална превръзка през рамото, а в другата си ръка държеше два прозрачни найлонови плика от онези, в които следователите прибират улики. Интелигентните му очи се впериха в нея иззад полукръглите стъкла на очилата, кацнали върху големия му нос. Лив се усмихна и гневът ѝ се стопи от топлината в погледа му. Това беше детективът, който първи я бе потърсил и от когото бе научила вестта за смъртта на брат си.