Катрин Ман бе вперила поглед в онова, което ѝ бе донесъл Аркадиан.
Той остана съвсем малко. Споменът от последната им среща бе прекалено болезнен, затова той ѝ се извини и излезе.
- Открихме това сред вещите на баща ви - каза ѝ. - Съобщението е адресирано до вас. Реших, че трябва да го получите.
В плика за веществени доказателства имаше бележник с кожена подвързия и кожен ширит, увит около декоративна закопчалка върху корицата, за да не се отваря.
При вида му Катрин се просълзи. Баща ѝ използваше точно такъв, откакто се помнеше. Тя взе от нощната масичка очилата си за четене, разви внимателно ширита и отвори бележника. Вътре откри писмо, написано с красивия почерк на баща си върху две съседни страници.
Всички останали страници бяха празни. Тя препро- чете писмото, за да се увери, че не е пропуснала нещо, но то си оставаше все така неясно, както при първото прочитане. Какво бе крил от нея? Винаги бе смятала, че си споделят всичко, че между тях няма тайни, и едва сега, след смъртта на баща си, бе открила, че това не е било така.
Спомни си как - дори когато бе съвсем малка - баща ѝ бе споделял с нея различни тайни, бе ѝ обяснявал, че те са по-различни от другите хора, че са потомци на мала, най-старото племе на земята, преследвано от друго племе, което се опитвало да ги унищожи и да погребе притежаваното от тях знание. Беше ѝ показал тайните символи, беше я научил на езика на мала, бе ѝ разкрил тяхната мисия да възстановят справедливия ред на земята. Но бе премълчал и скрил от нея нещо толкова важно, че бе почувствал необходимостта да ѝ го признае от гроба. Може би не бе познавала баща си толкова добре, колкото си бе въобразявала.
В писмото имаше нещо, което я подразни. Баща ѝ винаги бе изключително внимателен в подбора на думи, винаги бе държал изказът му е да е особено прецизен, тъй като казваше, че думите носят най-ценния товар - смисъла. И въпреки това бе допуснал грешка: не я бе помолил да запали свещ „в“ негово име, а „до“ неговото име.
И тогава се сети.
Това съвсем не беше грешка.
Когато беше малка, баща ѝ неведнъж ѝ бе разказвал как предците им криели своите тайни. Един от начините бе да пишат съобщения върху хартия, но с лимонов сок, а не с мастило. Когато сокът изсъхнеше, ставаше невидим. Киселините в него обаче прогаряха хартията по такъв начин, че постави ли се листът хартия пред пламъка на свещ, буквите потъмняваха и скритите думи се появяваха. А в писмото Оскар изрично настояваше тя да запали свещ „до“ името му, за да продължат да разговарят.
В бележника имаше второ послание. Трябваше ѝ пламък, за да го прочете.
14
Полицейско управление, Руин
Умът на Гейбриъл трескаво анализираше всевъзможни сценарии. Ако останеше сам в килията с великана, несъмнено щеше да умре. Трябваше да направи нещо, и то в близките няколко секунди, преди полицаят да го заключи зад решетките. Погледна нагоре към ниския таван на затворническото отделение. В най-високата си точка таванът се издигаше на трийсетина сантиметра над главата му. Тясното пространство не му предоставяше кой знае какви възможности за маневриране. За щастие полицаят, който изпълняваше ролята на надзирател, бе нисък, което предоставяше на Гейбриъл поне още десетина сантиметра; в същото време онзи имаше телосложението на олимпийски шампион по вдигане на тежести. И освен това бе въоръжен. Освен с електрошоков пистолет разполагаше още с палка и флакон сълзотворен газ, окачени на колана му. Все пак нямаше огнестрелно оръжие.
Докато полицаят отключваше решетката, Гейбриъл отстъпи леко от стената, обърнат с гръб към надзирателя, при което пренесе тежестта на тялото си върху пръстите на краката си и присви колене, за да постигне по-добър баланс.
- Хиляда лири, ако ме сложиш в друга килия.
Зад гърба му се разнесе сумтене.
- И какво ще направиш, ще ми напишеш чек ли?
Гейбриъл поклати глава.
- В брой! Веднага!
Залагаше на вероятността ченгето да принадлежи към надзирателите от старата школа, които в никакъв случай не биха пропуснали възможността да прибавят някой ,,бонус" към заплатата си. Парите бяха като наркотик за корумпираните ченгета и досущ като наркоманите те не се интересуваха откъде идват.
- И откъде ще вземеш хиляда лири?
- Адвокатът ми ги предаде току-що. Парите са в десния ми джоб. Заведи ме в друга килия и са твои.
Настъпи тишина. Гейбриъл почти чуваше как се завъртат колелцата в мозъка на надзирателя.