Лунц почувства, че нещо не е наред, и викна:
- Какво стана?
Онзи продължи да върви като слепец, опипваше мокрите стени - с едната си ръка търсеше пътя, с другата разтриваше очите си.
- Сълзотворен газ - извика в отговор. - Един ме нападна и ми взе ключовете.
Лунц се намръщи.
Взели са му ключовете?
Нападнали са го със сълзотворен газ?
Тревогата не бе фалшива, а съвсем истинска.
Вдиша дълбоко. В съзнанието му мигом изникна образът на ръце, протегнати между пръчките на решетката в другия край на коридора, как опитват различни ключове, докато най-сетне намерят нужния. И как после всички излизат от килиите. Колко ли време щеше да им трябва, за да стигнат до него?
Олюляващият се полицай измина последните няколко метра от коридора и се блъсна тежко в решетката, след което се закашля силно и се преви от спазмите. Дори затворниците да бяха избягали от килиите си и вече да тичаха по коридора, Лунц пак щеше да има достатьчно време да отключи решетката, да издърпа колегата си и да я заключи отново. Щеше да успее. Не трябваше обаче да се бави. Върна се в контролната зала, натисна един бутон на бюрото си и се върна в коридора в мига, в който решетката започна да се отваря. Полицаят продължаваше да се превива, да кашля и да хрипти, двете му ръце търкаха здраво пламналата кожа на лицето му. Лунц го хвана за ръка и го задърпа към контролната зала. В този миг в коридора прозвуча силен тропот и зад гърба му се разнесе глас, от който той подскочи:
- Какво става?
Подкреплението най-сетне бе пристигнало.
- Пробив в блок Д - отвърна Лунц, поддал се на прилива на адреналин.
Двете ченгета хукнаха напред с пистолети в ръце, но спряха пред водната пелена.
- Изключи пръскачките!
Лунц бързо се върна в контролната зала и натисна бутона, който изключваше пръскачките. Вдигна телефона на бюрото си и набра някакъв номер.
- Докладвам за инцидент в килиите - каза той, като наблюдаваше на мониторите двете ченгета, които тичаха по коридора. - Надзирател е нападнат със сълзотворен газ. Ще го доведа при вас.
Затвори телефона в мига, в който двамата полицаи влязоха в главния коридор. По другите екрани не се виждаше никакво движение. Явно нападателят на полицая не беше успял да се измъкне от килията си. Лунц се поотпусна. Така и не видя фигурата, която се изправи зад гърба му, нито пък долови слабия мирис на газ, преди струята да изпълни устата му и да изкара въздуха от дробовете му.
16
Стая 406, Общинска болница,
Руин
По дръжката и страничния джоб на чантата на Лив имаше сиви петна, следи от графитния прах, използван от криминалистите, изследвали съдържанието ѝ.
Самата чанта приличаше на капсула на времето от предишния ѝ живот: дрехи, тоалетни принадлежности, химикалки, бележници... Тя изсипа съдържанието ѝ на леглото и измъкна лаптопа от дъното ѝ. Той също носеше следи от графитния прашец и миришеше леко на слепващо фолио за снемане на отпечатъци. Лив натисна бутона за включване, но компютърът не реагира. Вероятно криминалистите бяха прегледали съдържанието на харддиска, при което батерията се бе изтощила. Бе взела зарядно, разбира се, но щепселът бе северноамерикански стандарт и определено не пасваше на контактите в Южна Турция. Лив завъртя чантата и отвори страничния джоб. За своя изненада откри вътре паспорта си. Извади го и се загледа в протритата синя корица с герба в средата и думите Съединени американски щати под него. Никога не бе смятала себе си за кой знае каква националистка или пък за прекалено сантиментална натура, но при вида на паспорта едва сдържа сълзите си. Толкова отчаяно искаше да се прибере у дома.
Следващите две неща, които откри, я разстроиха допълнително. Първото бе връзка ключове. Спомни си как заключи вратата на апартамента си и ги пусна в чантата, докато тичаше да хване такси, което да я откара до летището. Второто бе малък фотоалбум с хартиени корици и надпис „Снимки за 1 час“ отстрани. Съдържаше снимки от една отдавнашна екскурзия до Ню Йорк. Тогава за последен път бе видяла жив брат си Самюъл. Прибра албума в чантата, преди да се е разплакала, после погледна купчината вещи, останали от миналия ѝ живот, разпилени върху леглото, и се опита да се абстрахира от емоционалното им значение и да погледне на тях като на средство, което да улесни бягството ѝ.