Нещо?
Натисна „изпращане“ и след като видя как съобщението изчезва от екрана, подреди вестниците в спретната купчинка и прегледа някои от писмата и докладите, които очакваха подписа му.
В мига, в който експлозията бе разтърсила Цитаделата, Клементи бе мобилизирал множество агенти на църквата със задачата да следят ситуацията отблизо. Бе използвал ресурсите на Цитаделата, за да дистанцира Ватикана от ситуацията там с надеждата, че съветът във вътрешността на планината ще реагира бързо и ще се заеме с разчистването на цялата тази бъркотия. Подреденият му ум на политик разглеждаше предприетите мерки като разгръщане на наличните военни ресурси за справяне с надвисналата заплаха. И през ум не му бе минало, че може да се наложи да даде команда за откриване на огън.
Отвън долиташе глъчката на туристите, които се шляеха по площада, възхищавайки се на величието на църквата, без да имат и най-малка представа за котела с проблеми, който вреше и кипеше зад фасадата ѝ. Звук досущ като почукване с нож по чаша за вино оповести пристигането на съобщение, което кардиналът очакваше.
Нищо. Носи се слух, че деветият монах ще умре. Какво да правя с останалите?
Пръстите му надвиснаха над клавиатурата, готови да наберат отговора. Вероятно ситуацията щеше да се реши от само себе си. Ако и този монах умреше, щяха да останат само четирима оцелели. Трима от тях обаче бяха миряни, цивилни, които не бяха обвързани с клетва за мълчание и послушание към майката-църква. Тъкмо те представляваха най-голямата заплаха.
Хвърли поглед към купчината вестници в ъгъла на бюрото си и видя снимките им - две жени и един мъж. Обикновено Цитаделата решаваше подобни проблеми с характерната си ловкост и решителност, тъй като тримата представляваха заплаха за вековната тайна, пазена в планината. Клементи обаче бе служител на Ватикана, което означаваше, че е повече политик, отколкото свещеник, и не действаше по толкова директен начин. За разлика от прелата в Руин, той не бе свикнал да подписва смъртни присъди.
Кардинал Клементи се надигна от бюрото си и тръгна към прозореца, сякаш за да се дистанцира от решението, което трябваше да вземе.
През последната седмица туристите и журналистите бяха забелязали признаци на живот в планината - преминаването на свещи покрай някои от високите прозорци, излизането на дим от комините... Рано или късно на монасите щеше да им се наложи да нарушат своето мълчание, да подновят контактите си със света и да разчистят собствената си бъркотия. Дотогава обаче Клементи трябваше да прояви търпение, да опази ръцете си чисти, а ума си съсредоточен върху бъдещето на църквата и главните опасности, пред които бе изправена тя, опасности, които нямаха нищо общо нито с Руин, нито с тайните на миналото.
Посегна към пакета цигари, оставен на перваза; подготвяше се да подпечата взетото решение с шестата си цигара за деня, когато по мраморните плочи на коридора отвън отекнаха стъпки на елегантни кожени обувки. Някой идваше и походката му бе прекалено бърза, за да става въпрос за нещо рутинно. На вратата се почука рязко и на прага изникна слабата, изпита фигура на епископ Шнайдер.
- Какво има? - Въпросът на Клементи издаде раздразнението му в много по-голяма степен, отколкото бе възнамерявал. Шнайдер бе личният му секретар, един от онези епископи кариеристи, наподобяващи на гущери, които живеят на самия ръб на кратера на някой вулкан в опасна близост до изпепеляващата му мощ, но без никога да се опарят. Бе изключително полезен и ефикасен, но Клементи не бе в състояние да прояви повече любезност. Днес обаче обичайното лустро и непринудена самоувереност на Шнайдер изглеждаха помръкнали.
- Те са тук - съобщи той.
- Кои?
Всъщност кардинал Клементи не се нуждаеше от отговор. Изражението на Шнайдер бе достатъчно красноречиво.
Клементи грабна цигарите и ги пъхна в джоба си. Сигурен бе, че през следващите няколко часа ще изпуши целия пакет.
3
Руин, Южна Турция
Дъждът се лееше като из ведро, водната пелена се спускаше от ниското сиво небе и се люшваше ту наляво, ту надясно, подпомогната от чезнещата жега на късния следобед. Дъждът се сипеше от облаците, събрали се над планините Тавър и по време на пътя си на изток увлекли всяка капка влага от въздуха, прелетели над ледниците и насочили се към предпланините, където лежеше древният град Руин, заобиколен от остри назъбени планински ридове. Острият силует на Цитаделата, издигнал се в центъра на града и устремил се към небето, разкъсваше пелената от облаци и от нея се изливаше дъжд, който придаваше особен блясък на отвесните склонове и се стичаше към земята, за да напълни отдавна пресъхналия ров около Цитаделата.