— Ами, нямате представа какво правеха хората в калта. Отец Анджело направо побесня. Каза, че сме допуснали дявола до себе си. Прогони го и накара хората да се измият и да престанат да се въргалят в тинята. Накара всички да се покаят. Направо побесня отец Анджело. Остана там чак докато дъждът спря.
— Пияни били, казваш.
— Да, цяла седмица. И се държаха неприлично — сваляха си дрехите…
— Щастливи бяха, сеньор — прекъсна го Хуанито. — Кладенците бяха пресъхнали. Хълмовете бяха побелели като пепел, затова хората бяха щастливи, когато дойде дъждът. Не можеха да понесат толкова много щастие и се държаха неприлично. Хората винаги вършат непозволени неща, когато са прекалено щастливи.
— Дано това не се повтори — рече Джоузеф.
— Отец Анджело казва, че е Божие наказание, но индианците говорят, че се е случвало и преди — два пъти, откакто се помнят старите хора.
Джоузеф припряно се изправи.
— Не ми се мисли за тези неща. Сигурно няма да се повтори. Виж колко е пораснала тревата.
Ромас протегна ръце.
— Дано. Но не разчитайте на това. Време е за сън. Утре тръгваме рано-рано.
Призори стана студено. Джоузеф се събуди. Сякаш бе чул рязък писък в съня си. „Сигурно е бухал“ — предположи той. Понякога сънят променя звука и го усилва. После обаче се вслуша по-внимателно и долови задавени хлипове някъде навън. Нахлузи джинсите и ботушите и изпълзя от палатката. Тихият плач идваше откъм каруците.
Хуанито се бе привел към Уили.
— Какво става? — попита Джоузеф.
На слабата светлина забеляза, че Хуанито държи ръката на Уили.
— Сънува — тихо обясни той. — Понякога не може да се събуди сам и трябва да му помагам. А понякога се буди и мисли, че сънува, а сънят бил истински.
— Хайде, Уили — каза Хуанито. — Ето, събуди се. Сънува ужасни неща, сеньор, и тогава трябва да го ощипя. Страхува се, разбирате ли, сеньор?
— Уили яде прекалено много — обади се Ромас от своята каруца. — Просто е сънувал лош сън. Винаги е имал кошмари. Лягайте си, мистър Уейн.
Джоузеф са наведе над Уили. Видя ужаса, изписан на лицето му.
— Няма нищо страшно в тъмното, Уили — успокои го той. — Ако искаш, ела да спиш при мен в палатката.
— Сънува, че е в някакво ярко осветено място, сухо и мъртво. Там от дупките излизат хора и му изскубват ръцете и краката, сеньор. Почти всяка нощ го сънува. Хайде, Уили, ето, оставам при тебе. Виж, Уили, конете са тук. Заобиколили са те и те гледат. Понякога, сеньор, конете му помагат в съня. Обича да са около него, когато спи. Пак отива в сухото мъртво място, но когато конете са наблизо, не го е страх от хората. Лягайте си, сеньор. Аз ще го подържа.
Джоузеф сложи ръка на челото на Уили. Беше студено като камък.
— Ще запаля огън да се стопли.
— Няма нужда, сеньор. Непрекъснато му е студено. Не може да се стопли.
— Добро момче си ти, Хуанито.
Хуанито се извърна.
— Вика ме, сеньор.
Джоузеф прокара ръка по топлия хълбок на един кон и се върна към палатката. На слабата утринна светлина боровата горичка на южното било напомняше нащърбен гребен. Тревата неспокойно се раздвижи, пробудена от ветреца.
4.
Квадратното скеле стоеше и очакваше да се превърне в къща. Вътрешните стени пресичаха пространството и го разделяха на четири еднакви части, а големият самотен дъб грижовно протягаше клон над покрива. Достолепното дърво за пореден път се бе окичило с лъскави туфички и сега жълто-зелените листа блестяха на утринната светлина. На открития огън Джоузеф обърна парченцата бекон безброй пъти, докато накрая ги изпържи. Преди да закуси, отиде до новата каруца при варела с вода. С черпака напълни легена и загреба с шепи. Плисна на косата и брадата и изтърка последните остатъци сън от очите си. Отърси ръце и с лъснало от влагата лице се върна към закуската. От росата тревата беше влажна и като че поръсена с огнени капки. Три полски чучулиги с жълти нагръдници и светлосиви фракове доверчиво подскачаха край палатката и любопитно протягаха човки. От време на време издуваха гърдички, изопваха шии като изнервени примадони и с нарастващ екстаз се впускаха в песен, а после накланяха глава към Джоузеф, за да проверят дали ги е забелязал и харесал. Той надигна чугуненото канче, допи кафето и плисна утайката в огъня. Стана и се протегна, облян от силната слънчева светлина. Сетне се отправи към скелето на къщата и отметна брезента, който покриваше инструментите. Трите чучулиги заприпкаха подире му, като току спираха и отчаяно запяваха, та дано привлекат вниманието му. Два спънати коня с подскоци се върнаха от паша, навириха муцуни и дружески изпръхтяха. Джоузеф взе чука и престилка, пълна с пирони, и ядосано сгълча чучулигите: