— Отивайте да търсите червеи. Стига с тоя шум, хайде, че и на мен ще ми се прище да изкопая някой червей. Изчезвайте!
Леко изненадани, трите чучулиги надигнаха главички, но скоро отново запяха в синхрон. Джоузеф взе черната широкопола шапка от купа дърва и я нахлупи над очите си.
— Отивайте за червеи! — сопна се той.
Конете пак изпръхтяха, а единият остро изцвили.
— Хей, кой е там?
В отговор откъм дърветата в края на пътя се чу цвилене. Не след дълго в уморен тръс се появи конник. Джоузеф бързо отиде до стихващия огън, разпали го и отново сложи кафеника.
— Днес не ми се работи — радостно се усмихна той и се обърна към чучулигите. — Отивайте за червеи. Сега нямам време за вас.
Хуанито леко скочи от коня. С две движения смъкна седлото и юздата, свали сомбрерото и усмихнат зачака да го посрещнат.
— Хуанито! Колко хубаво, че дойде! Нали не си закусвал. Ей сега ще ти изпържа бекон.
Лицето на Хуанито грейна от радост.
— Цяла нощ яздих, сеньор. Дойдох да ви стана вакеро.
Джоузеф протегна ръка.
— Че аз нямам и една крава, какво ще пасеш, Хуанито?
— Ще имате, сеньор. Всичко мога да правя, добър вакеро съм.
— Можеш ли да помагаш за къщата?
— Разбира се, сеньор.
— А надницата, Хуанито? Колко ще искаш?
Хуанито бавно сведе клепачи над светналите си очи.
— И по-рано съм бил вакеро, сеньор. Добър вакеро. Онези хора ми плащаха по трийсет долара на месец. Освен това казваха, че съм бил индианец. Искам да ви бъда приятел, сеньор, и да ви работя без пари.
За миг Джоузеф се смути.
— Май разбирам какво искаш да кажеш, Хуанито. Но нали ще ти трябват пари да се почерпиш, когато отидеш в града. От време на време ще ти трябват и за някое момиче.
— Когато ходя в града, ще ми правите подарък, сеньор. Подаръкът не е заплата.
Той отново се усмихна. Джоузеф му наля кафе.
— Благодаря, Хуанито. Добър приятел си.
Хуанито пъхна ръка в дъното на сомбрерото и измъкна от там писмо.
— Така и така идвам, сеньор, донесох това.
Джоузеф взе писмото и бавно се отдалечи. Знаеше какво е. Очакваше го от известно време. И земята сякаш знаеше какво е. Тревната шир притихна, полските чучулиги отлетяха и дори конопарчетата в короната на дъба престанаха да цвърчат. Джоузеф седна на купчина дърва под дъба и бавно разкъса плика. Беше от Бъртън.
„Томас и Бенджи ме помолиха да ти пиша. Онова, което трябваше да се случи, стана. Смъртта ни покрусява дори когато знаем, че е неизбежна. Татко предаде Богу дух преди три дни. Всички, освен теб, бяхме с него до последния му дъх. Трябваше да останеш още малко.
Накрая не беше на себе си. Наговори много странни неща. Не говореше толкова за тебе, колкото на тебе. Казваше, че може да живее колкото иска, но трябва да види новата ти земя. Полудял беше по тази нова земя. Разбира се, той не бе с всичкия си. Казваше: «Не знам дали Джоузеф ще успее да намери хубава земя. Не знам дали разбира достатъчно от тези работи. Трябва да отида да видя.» Говореше много как ще се рее над земята, после си въобразяваше, че наистина лети. Накрая като че ли заспа. Тогава Бенджи и Томас излязоха. Татко започна да бълнува. Наистина трябваше да запазя думите му в тайна и да не им казвам, защото не беше на себе си. Говореше как се кръстосват животните. Казваше, че цялата земя е… Не, не виждам защо трябва да пиша за това. Опитах да го накарам да се моли с мен, ала краят му бе много близък. Лошото е, че последните му думи не бяха богоугодни. Не съм казал на момчетата, защото те бяха за тебе, сякаш говореше на теб…“
По-нататък в писмото се разказваше за погребението. Накрая пишеше: „Томас и Бенджи смятат, че всички можем да дойдем на Запад, ако още има свободна земя. Молим те да ни пишеш, преди да предприемем каквото и да било.“ Джоузеф пусна писмото на земята и опря чело в дланите си. Бе вцепенен, обхванат от безразличие, но не и от тъга. Странно защо не се натъжи. Ако знаеше, че в него се надига чувство на радост и одобрение, Бъртън щеше да го упрекне. Чу как земята отново се оглася. Песента на полските чучулиги се извиси в кристални кулички от мелодия. Една катеричка се изпъчи пред входа на дупката и пискливо се разбъбри. Вятърът прошумоля за миг из тревата, усили се, а с него дойде острият аромат на трева и влажна земя. От повея величественото дърво се раздвижи и оживя. Джоузеф вдигна глава и се вгледа в сгърчените клони. И разбра. Очите му засияха от радост — простичкото, но силно присъствие на бащата, което подобно на вълна от спокойствие бе преминало през младостта му, се бе вселило в дървото.