Джоузеф вдигна ръка за поздрав и тихо промълви:
— Добре дошъл, сър. Едва сега разбрах колко самотен съм бил без вас.
Короната на дървото леко се раздвижи.
— Земята е добра, да знаете — бавно продължи той. — Ще ви хареса тук, сър.
Разтърси глава, за да прогони вцепенението, и сам на себе си се засмя, отчасти смутен от приятната мисъл, отчасти учуден на усещането за родство с дървото.
— Навярно става така, защото съм все сам. Хуанито ще ми помогне. Ще накарам и момчетата да дойдат. Хм, вече съм започнал да си говоря сам.
Внезапно го обхвана чувство за вина, като че беше предател. Стана, отиде до старото дърво и целуна ствола. Сети се, че Хуанито сигурно гледа. Извърна се и впери очи в момчето, но Хуанито бе забил поглед надолу. Джоузеф се приближи до него.
— Сигурно видя — подхвана ядно той.
Хуанито продължи да се взира в земята.
— Не, сеньор.
Джоузеф седна до него.
— Баща ми е починал, Хуанито.
— Съжалявам, приятелю.
— Искам да поговорим за това, Хуанито. Нали сме приятели. Не ми е мъчно, защото баща ми е тук.
— Мъртвите винаги са с нас, сеньор. Те никога не си отиват.
— Не, не — настоя Джоузеф. — Не е само това. Баща ми е в това дърво! Глупаво е, но искам да вярвам. Хайде да поговорим, Хуанито. Ти си роден тук. Откакто съм дошъл, още от първия ден знам, че тази земя е населена с духове. — Той замълча неуверено. — Не, не е така. Духовете са слаби сенки на реалността. Това, което обитава тези места, е по-истинско от нас. Ние сме като духове на неговата реалност. Какво има, Хуанито? Да не би умът ми да е отслабнал за двата месеца, докато бях сам?
— Мъртвите… Те никога не ни напускат. Не си отиват — отново рече Хуанито. После погледна право напред. Очите му бяха изпълнени с тъга. — Излъгах ви, сеньор. Не съм испанец. Майка ми беше индианка. Тя ме научи на някои неща.
— Какви неща? — настойчиво попита Джоузеф.
— На отец Анджело няма да му хареса. Майка ми казваше, че земята е наша майка, че всичко живо черпи живот от майката и се връща в майката. Когато си спомням, сеньор, когато си мисля, че вярвам на тези неща, защото ги виждам, чувам ги, тогава разбирам, че не съм испанец, нито кабалеро.
— Но аз не съм испанец, Хуанито, а сега и аз, изглежда, разбирам.
Хуанито вдигна очи, пълни с благодарност, после ги сведе надолу.
Двамата мъже се загледаха в земята. Джоузеф не разбираше защо не се опита да избяга от силата, която го обсебва.
След известно време се вгледа в дъба и скелето до него.
— В края на краищата няма значение — отсече той. — Каквото и да мисля или чувствам, то не може да погуби нито духовете, нито боговете. На работа, Хуанито. Трябва да построим къщата и да завъдим добитък в ранчото. Ще продължим да работим, независимо от боговете. Хайде! — припряно каза той. — Няма какво да мислим.
И те веднага се заловиха за работа.
„Томас, още има свободна земя до моята. За всеки от вас ще има по сто и шестдесет акра. Така ще имаме общо шестстотин и четиридесет акра на едно място. Тревата е гъста и сочна, земята трябва само да се обръща. Няма камъни, в които ралото да се препъва, няма стърчащи скали. Ще основем нова общност. Само елате.“
5.
Лятото бе обагрило тревата в кафяво и тя бе готова за коситба, когато братята и семействата им пристигнаха и се заселиха на новата земя. Томас беше най-възрастният — четиридесет и две годишен, набит, силен мъж със златиста коса и дълги руси мустаци. Лицето му беше възкръгло и червендалесто, а през тесния процеп на клепачите проблясваше студеното зимно синьо на очите. Между Томас и всички възможни видове животни съществуваше силно родство. Нерядко сядаше на ръба на някоя ясла, докато конете хрупаха сено. Ниският стон на отелваща се крава бе в състояние да вдигне Томас от леглото по всяко време на нощта, за да провери дали всичко върви добре и да помогне, ако има нужда. Когато минаваше през полето, конете и кравите виреха муцуни над тревата, душеха въздуха и го наобикаляха. Той дърпаше ушите на кучетата, докато завият от болката, причинена от силните му тънки пръсти, а когато спреше, те отново се навираха в ръцете му. Около Томас винаги се навърташе цяла сюрия полудиви животни. Преди още да е изтекъл и месец, откакто дойде на новата земя, вече имаше миеща мечка, две поотрасли койотчета, които се мъкнеха по петите му и се зъбеха на всички останали, кутия с опитомени порове и червеноопашат сокол. Освен това разполагаше и с четири помиярчета. Той съвсем не беше милозлив с животните, поне не по-милозлив, отколкото бяха те самите едни с други, но като че ли в действията му имаше справедливост, която животните оценяваха, и затова всичко живо му се доверяваше. Когато едно от кучетата, без много да му мисли, нападна миещата мечка и в сблъсъка загуби око, Томас не се трогна особено. Той издълба разкъсаната очна ябълка с джобно ножче и силно прищипа лапите на животното, за да му помогне да забрави мъчителната болка в главата. Томас харесваше животните и ги разбираше, а когато ги убиваше, не го правеше с повече чувство, отколкото проявяваха те, когато се избиваха едно друго. В него самия имаше нещо твърде животинско, за да си позволи да проявява сантименталност. Томас никога не бе губил крава, защото сякаш инстинктивно усещаше къде би се запиляло заблуденото говедо. Рядко ходеше на лов, но когато това се случеше, се насочваше право към скривалището на плячката и убиваше със скоростта и точността на пума.