Бенджи бе щастлив човек. Той носеше щастие и болка на всички, които го познаваха. Лъжеше, случваше се да открадне, мамеше на карти, не държеше на думата си, възползваше се от добротата на околните, но всички го обичаха, прощаваха му и го закриляха. Когато семействата се заселиха на Запад, го взеха със себе си от страх да не умре от глад, ако остане. Томас и Джоузеф се грижеха всичко в стопанството му да е наред. Той взе палатката на Джоузеф на заем и живя в нея чак докато братята намериха време да му построят къща. Дори Бъртън, който все го ругаеше и ненавиждаше начина му на живот, не можеше да го остави да живее в палатка. Братята така и не успяваха да разберат откъде винаги намираше уиски. В долината на Нуестра Сеньора мексиканците му даваха алкохол и го учеха на своите песни, а той им отнемаше жените, когато не го държаха под око.
6.
Семействата се скупчиха около къщата на Джоузеф. Построиха малки барачки на своите участъци, защото така изискваше законът, но дори и за миг не помислиха, че земята е разделена на четири части. Всичко беше едно ранчо и когато формалностите по регистрирането на стопанствата приключиха, то стана ранчото на Уейн. Четири квадратни къщи се струпаха близо до големия дъб, а огромният хамбар принадлежеше на рода.
Вероятно защото Джоузеф бе получил благословията, той бе неоспорим водач на клана. В старата ферма във Върмонт баща му се бе слял със земята толкова здраво, че се бе превърнал в жив символ на единството между нея и нейните обитатели. Сега тази сила бе преминала у Джоузеф. Той говореше от името на тревата, земята и животните — диви и домашни; той беше главата на фермата. Като виждаше как се разраства колонията от колиби на новата земя, като гледаше в люлката първото новородено — бебето на Томас, като бележеше ушите на първите телета, отелени във фермата, чувстваше радостта, която навярно е усетил Авраам, когато Великото обещание дало плодове, когато хората от племето и козите започнали да се увеличават. Страстният стремеж на Джоузеф към плодовитост се засилваше. Той наблюдаваше неутолимата похот на биковете и търпеливата безотказна плодовитост на кравите. Отвеждаше огромния жребец при кобилите и викаше:
„Хайде, момче, оплоди я!“
Нямаше четири стопанства. Стопанството беше едно и той беше бащата. Когато се разхождаше гологлав из полето и усещаше вятъра в брадата си, в очите му започваше да тлее сласт. Всичко наоколо — почвата, добитъкът, хората — бе плодовито, а Джоузеф бе източникът, коренът на тяхната плодовитост, от него идваше първоначалната страст. По неговата воля всичко наоколо трябваше да расте, да расте бързо, да зачева и да се множи. Най-безнадеждният грях се състоеше в безплодието — грях непоносим и непростим. От новата вяра очите на Джоузеф освирепяха. Той безпощадно унищожаваше безплодните животни, но когато кучка пълзеше наоколо с издут от кученца корем, когато крава наедрееше с теленце, те бяха за него свети същества. Джоузеф осъзнаваше тези неща не с помощта на разума, а с гърдите и възлестите мускули на краката си. Това бе наследството на племе, милиони години живяло ведно със земята, сукало от нейната гръд.
Веднъж, изправен до оградата на пасбището, Джоузеф наблюдаваше бик и крава. Удряше с ръце по перилото, а в очите му гореше червена светлина. Точно когато Бъртън го приближаваше откъм гърба, Джоузеф смъкна шапка, хвърли я на земята и разкъса яката на ризата си.
„Качи й се, глупако! — развика се той. — Готова е! Хайде, качи й се!“
— Да не си полудял, Джоузеф? — скастри го Бъртън.
Джоузеф рязко се извърна.
— Полудял ли? Какво искаш да кажеш?
— Държиш се странно, Джоузеф. Може да те видят. — Бъртън се огледа да не би наистина да има някой.