— Искам телета — мрачно рече Джоузеф. — Какво лошо намираш в това?
— Виж какво, Джоузеф — твърдо и спокойно започна да го поучава Бъртън, — всеки знае, че тези неща са естествени. Всеки знае, че тези неща трябва да се случват, ако искаме животът да продължи. Но хората не бива да гледат, освен ако не е необходимо. Някой може да види как се държиш.
Джоузеф едва откъсна очи от бика и се обърна към брат си:
— И какво от това? — настоятелно попита. — Да не е престъпление? Искам телета.
Бъртън сведе поглед, смутен от това, което щеше да каже.
— Хората може да започнат да приказват, ако те чуят да говориш така.
— И какво толкова ще приказват?
— Наистина, Джоузеф, трябва ли да го казвам? В Светото писание са упоменати такива забранени неща. Хората може да помислят, че интересът ти е… личен. — Той погледна ръцете си и бързо ги напъха в джобовете, като да ги предпази да не чуят изреченото току-що от него.
— Аха… — Джоузеф беше озадачен. — Значи може да кажат… Ясно — гласът му се настърви. — Може да кажат, че се чувствам като бика. Ами че то си е така, Бъртън. И ако можех да възкача някоя крава и да я заплодя, смяташ ли, че щях да се поколебая? Виж, Бъртън, този бик може да се справи с двайсет крави на ден. Ако с мисъл можеше да се направи теле, аз бих могъл да оплодя сто. Ето така се чувствам, Бъртън. — Джоузеф забеляза, че лицето на брат му посивява от ужас и отвращение. — Ти не разбираш, Бъртън — внимателно рече той. — Искам всичко да се множи, искам земята да изобилства от живот. Искам нещата навсякъде да растат.
Бъртън се навъси и му обърна гръб.
— Чуй ме, Бъртън, мисля, че имам нужда от жена. Всичко наоколо се размножава. Само аз съм безплоден. Имам нужда от жена.
Бъртън си беше тръгнал, но се извърна и процеди:
— Преди всичко имаш нужда от молитва. Ела при мен, когато почувстваш, че си в състояние да се молиш.
Джоузеф се загледа след него и с недоумение поклати глава.
— Интересно, сигурно знае нещо, което аз не знам? — рече той. — Владее някаква тайна; заради нея всичко, което мисля или правя, изглежда нечисто. Разкривали са я и пред мен, но тя не ми говори нищо.
Той прокара пръсти през дългата си коса, вдигна измърсената шапка и я сложи на главата си. Бикът се приближи до оградата, наведе глава и изпръхтя. Джоузеф се усмихна и остро изсвири. Главата на Хуанито тутакси се показа от хамбара.
— Оседлай кон — извика Джоузеф. — В този красавец има още сила. Докарай друга крава.
Трудеше се неуморно, както хълмовете, за да родят дъб — бавно и без усилие; без съмнение, че подобен стремеж е едновременно тяхното наказание и съдба. Още преди утринната светлина да прехвърли билото, фенерът на Джоузеф проблясваше през двора и изчезваше в обора. Там, сред топлите сънени животни, работеше. Поправяше хамутите, насапунисваше кожата, чистеше токите. Чесалото стържеше мускулестите хълбоци. Понякога заварваше Томас, седнал на някоя ясла в тъмното, а зад него в сламата спеше малко койотче. Братята си кимваха за добро утро.
— Всичко наред ли е? — питаше Джоузеф.
И Томас отговаряше:
— Паднала е подковата на Пиджън и му се е пукнало копитото. Днес не бива да излиза. Грани, да й се не види черната дяволица, е изритала Хел от яслата. Някой ден ще вкара някого в беда, ако дотогава не се пребие. Блу се ожреби тази сутрин. Затова дойдох.
— Как разбра, Том? Откъде разбра, че ще се случи точно тази сутрин?
Томас се хвана за перчема на един кон и се смъкна от яслата.
— Не знам. Винаги познавам кога ще се ожреби някоя кобилка. Ела да видиш малкото дяволче. Блу няма да се сърди. Вече го е изблизала.
Отидоха до кошарата и се надигнаха над преградата. Крачетата на жребчето бяха тънки, с възлести коленца като на паяк, а опашката приличаше на метличка. Джоузеф протегна ръка и погали влажната лъскава козина.
— За Бога! — възкликна той. — Не мога да разбера защо толкова обичам тези мъничета.
Жребчето вдигна глава, погледна ги невиждащо със замъглените си, тъмносини очи и се отдръпна от ръката на Джоузеф.
— Защо трябва винаги да ги докосваш? — сгълча го Томас. — Не обичат да ги пипат, когато са толкова малки.
Джоузеф прибра ръката си.
— Май е по-добре да отивам на закуска.
— Знаеш ли какво? — извика Томас. — Видях няколко лястовици да прехвърчат наоколо. Напролет под стрехите на обора и под резервоара на помпата ще се появят гнезда.
Братята работеха задружно, всички, освен Бенджи. Бенджи клинчеше винаги когато можеше. Според желанието на Джоузеф зад къщите се простираше дълга зеленчукова градина. На високи кокили се издигаше водна помпа и всеки следобед с излизането на вятъра проблясваше с перки. До голямата конюшня се намираше дълъг открит краварник. Оградите от бодлива тел се проточваха и заграждаха земята. По равнините и хълмовете обилно растеше трева, а стоката се множеше.