Джоузеф тръгна да излиза от обора. Слънцето вече бе превалило планината и изпращаше топли бели лъчи през квадратните прозорци. Джоузеф застана в сноп светлина и за момент разпери ръце. От върха на купчина тор през прозореца го изгледа петел, после изкряка, оттегли се, размахал криле, и дрезгаво предупреди кокошките, че няма как да не се случи нещо ужасно в такъв прекрасен ден. Джоузеф отпусна ръце и се извърна към Томас:
— Вземи два коня, Том. Хайде да отидем да погледнем дали има нови телета. Кажи на Хуанито, ако го видиш.
След закуска тримата мъже излязоха от къщи. Джоузеф и Томас яздеха един до друг, а Хуанито ги следваше. Хуанито бе пристигнал от Нуестра Сеньора призори, след като бе прекарал дискретна и приятна вечер в кухнята на семейство Гарсия. Алис Гарсия седна срещу него, спокойно свела очи към кръстосаните в скута й ръце, а възрастните Гарсия, едновременно пазители и съдници, се настаниха от двете му страни.
— Виждате ли, аз не съм само майордом на сеньор Уейн — обясни Хуанито под възхитените им, но скептични погледи. — По-скоро съм като син на дон Джоузеф. Където ходи той, ходя и аз. Само на мен има доверие за истински важните неща.
Така кротко се хвали в продължение на няколко часа и след като, както изискваше благоприличието, Алис и майка й се оттеглиха, Хуанито премина към официалните слова и протоколни жестове, докато накрая след предписваната според етикета съпротива бе приет от Хесус Гарсия за зет. Сетне Хуан се отправи обратно към ранчото, доста изморен и много горд, защото за семейство Гарсия със сигурност можеше да се каже, че има поне един испански предшественик. Сега яздеше след Джоузеф и Томас и разсъждаваше наум как ще ги уведоми.
Слънцето прежуряше, когато се изкачиха по обраслото с трева възвишение в търсене на теленца, които да бележат и скопят. Сухата трева свистеше под копитата на конете. Конят на Томас подтичваше нервно, защото пред седлото седеше злонравен енот с проклети очички, лъснали зад черна маска. За да пази равновесие, той се бе вкопчил в гривата на коня с малките си черни лапички. Томас погледна напред, примижал срещу силното слънце.
— Знаеш ли — рече той, — в събота ходих в Нуестра Сеньора…
— Знам — нетърпеливо го прекъсна Джоузеф. — И Бенджи сигурно е ходил. Чух го да пее късно през нощта. Том, това момче ще си докара някоя беля. Има неща, които хората тук не понасят. Някой ден ще намерим Бенджи с нож във врата. Казвам ти, Том, някой ден ще си го изпроси.
Томас се изсмя.
— Остави го, Джо. Дотогава ще се е забавлявал повече от десетина трезвеници, взети заедно, и ще е живял по-дълго от Матусал.
— Да, но Бъртън се притеснява затова непрекъснато. Много пъти ми е говорил за него.
— Та както ти казвах — отново подхвана Томас. — Седях в смесения магазин в Нуестра Сеньора в събота следобед, там имаше и вакероси от Чинита. Стана дума за сухите години между осемдесета и деветдесета. Чувал ли си за тях?
Джоузеф завърза още един възел на ласото на седлото.
— Да — тихо каза той. — Чувал съм за тях. Никога няма да се повторят.
— Хм, вакеросите говореха. Казаха, че всичко наоколо пресъхнало, добитъкът измрял и земята станала на прах. Казват, че хората се опитали да прекарат кравите във вътрешността, но повечето измрели по пътя. Заваляло едва няколко години преди да дойдеш.
Той дръпна ушите на енота и ги пусна чак когато жестокото зверче се опита да впие остри зъби в ръката му.
В очите на Джоузеф припламна тревога. Той поглади с ръка брадата си и обърна крайчетата навътре, както правеше баща му.
— Чух за това, Том. Но всичко вече е минало. Нещо се е объркало. Казвам ти. Повече няма да се повтори. Никога. Хълмовете са налети с вода.
— Откъде знаеш, че няма да се повтори? Вакеросите споменаха, че се е случвало и преди. Как можеш да казваш, че никога няма да се повтори.
Джоузеф упорито стисна устни.
— Не може да се повтори. Всички потоци са пълни. Не, не виждам как може да се повтори.
Хуанито пришпори коня и се изравни с тях.
— Дон Джоузеф, чувам хлопки отвъд възвишението.