Тримата мъже обърнаха конете надясно и ги подкараха в лек галоп. Енотът скочи на рамото на Томас и се вкопчи във врата му със силните си ръчички. Преминаха през възвишението в галоп. Попаднаха на малко стадо червени крави. Измежду тях неуверено се клатушкаха две теленца. Само след миг се озоваха на земята. Хуанито извади шишенце с някаква течност от джоба си и Томас отвори дебелото острие. Лъскавият нож изряза клеймото на Уейн в ушите и на двете телета, докато те отчаяно ревяха, а майките им стояха наблизо и мучаха от страх. После Томас коленичи до мъжкото теленце. С две движения приключи с кастрацията и лисна от течността на раната. Когато подушиха кръвта, кравите уплашено замучаха. Хуанито развърза краката на бъдещия вол и той тромаво се изправи и се запрепъва към майка си. Мъжете яхнаха конете и се отдалечиха.
Джоузеф бе взел парченцата от ушите. Погледна ги за миг и ги пъхна в джоба си.
Томас го наблюдаваше.
— Джоузеф — внезапно рече той, — защо окачваш ястребите, които убиваш, в короната на дъба до къщата си?
— За да не пипат другите ястреби пилетата, естествено. Всички правят така.
— Но нали, по дяволите, много добре знаеш, че няма смисъл. Нито един ястреб на света няма да остави някоя ярка да му се измъкне само защото негов събрат виси, окачен надолу с главата. Ами че той ще изяде и него, ако може.
Замълча за момент, после тихо продължи:
— Закачаш и парченцата от ушите на дървото.
Брат му ядосано се извърна.
— Закачам изрезките, за да знам колко телета има.
Томас изглеждаше озадачен. Върна енота на рамото си. Той се настани и внимателно облиза вътрешната страна на ухото си.
— Май разбирам какво правиш, Джо. Понякога почти ми е ясно какво целиш. Заради сушавите години е, Джоузеф, нали? От тях ли искаш да се предпазиш?
— Ако не е по причината, която ти казах, тогава, по дяволите, съвсем не е твоя работа — твърдоглаво заяви Джоузеф. В очите му се появи притеснение и гласът му заглъхна от смущение. — Освен това самият аз не разбирам. Ако ти кажа, нали ще мълчиш пред Бъртън? Бъртън се притеснява за всички ни.
Томас се развесели.
— Никой нищо не споделя с Бъртън. Той винаги сам е знаел всичко.
— Добре тогава — рече Джоузеф, — ще ти кажа. Баща ни ме благослови, преди да тръгна насам, стара благословия като онези от Библията, струва ми се. И все пак си мисля, че на Бъртън нямаше да му хареса. Винаги съм имал странно усещане за татко. Той беше невероятно спокоен. Не приличаше на другите бащи. Даваше сигурност, беше нещо, на което можеш да се опреш, което никога няма да се промени. Ти чувстваше ли се така?
Томас бавно кимна.
— Да, знам какво имаш предвид.
— Тогава дойдох тук и чувството на безопасност не ме напусна. После получих писмото от Бъртън и за миг като че започнах да пропадам някъде, летях и нямаше за какво да се хвана. Тогава продължих да чета. Татко казал, че ще дойде да ме види, след като умре. Къщата още не беше построена. Седях на купчина дърва. Погледнах нагоре… и видях дървото… — Джоузеф замълча и се вгледа в гривата на коня. След малко погледна към брат си, но Томас извърна очи. — Ами, това е. Може би ти ще разбереш. Просто правя това, което правя. Не знам защо, само дето от това се чувствам по-добре. Все пак — вяло продължи — човек трябва да има нещо, за което да се хване, нещо, на което може да разчита.
Томас погали енота с повече нежност, отколкото обикновено проявяваше към животните си, но този път не погледна Джоузеф.
— Помниш ли веднъж като малък си счупих ръката. Беше в шина, свита на гърдите ми, и дяволски болеше. Татко дойде при мен, разтвори пръстите ми и целуна дланта. Само това направи. Нещо, което не можеше да се очаква от татко, но помогна, защото бе по-скоро лекарство, отколкото целувка. Почувствах как нещо тръгва нагоре по счупената ми ръка като студена вода. Странно, че си го спомням толкова добре.
Далеч пред тях се чу хлопка. Хуанито подкара коня в тръс.
— Сред боровете са, сеньор. Не знам какво търсят там, като няма паша.
Поведоха конете към билото, увенчано с тъмнозелени борове. Първите дървета бяха разположени като постове. Стволовете им бяха прави като мачти, а в сянката кората им изглеждаше пурпурна. Почвата по тях бе затрупана с кафяви иглички и на нея не растеше трева. Горичката бе тиха, долавяше се само лекият шепот на вятъра. Птиците не обичаха да се заседяват сред боровете, а кафявият килим приглушаваше стъпките на животните. Ездачите оставиха жълтата слънчева светлина зад гърба си и навлязоха сред дърветата в пурпурния мрак на сенките. По-навътре дърветата ставаха по-гъсти, облягаха се едно на друго и сплитаха върхове в непроницаем таван от иглички. Сред стволовете избуяваше храсталак — къпини, малини и бледите, зажаднели за светлина листа на гуатрата. С всяка следваща крачка плетеницата все повече се сгъстяваше. Накрая конете спряха и отказаха да си пробиват път по-навътре през въоръжената с тръни бариера.