Тогава Хуанито рязко обърна коня си наляво.
— Оттук, сеньори, знам една пътека.
Поведе ги по стара пътека, дълбоко зарината в иглички, но свободна от храсталаци и достатъчно широка, за да могат двама души да минат по нея. Яздиха около стотина ярда и изведнъж Джоузеф и Томас спряха и се втренчиха в онова, което се откри пред очите им.
Озоваха се пред широка поляна, почти кръгла и гладка като езерна повърхност. Гъсти черни стволове, прави като колони, ревниво я обграждаха. В средата се издигаше скала колкото къща, тайнствена и грамадна. Тя сякаш беше изваяна изкусно и с много мъдрост и все пак в човешката памет не съществуваше нищо, което би могло да се сравни с нея. Плътен и гъст зелен мъх се стелеше по скалата като мек пух. Грамадата напомняше олтар, който се е стопил и стекъл по стените си. От едната страна в скалата имаше малка, тъмна пещера, чийто вход бе обрасъл по ръбовете с петопръста папрат. Оттам тихо ромолеше поточе, пресичаше поляната и се губеше сред непроходимия гъсталак, който я опасваше. До потока с подгънати под тялото предни крака се излежаваше огромен черен бик — без рога, с лъскави черни къдри на челото, и преживяше, втренчен в зелената скала. Когато тримата мъже нагазиха в поляната, той се извърна и ги погледна с кървясали очи. Изпръхтя, изправи се тромаво, наведе глава към тях, после се гмурна в шубрака и си проби път през него. За миг мъжете зърнаха биещата опашка и семенниците, провесени почти до коленете. После бикът изчезна и се чу само как храстите пращят под тежестта му.
Всичко бе станало само за миг.
Тогава Томас извика:
— Този бик не е наш. Не съм го виждал никога по-рано.
После смутено погледна Джоузеф.
— Никога досега не съм виждал това място — измърмори той. — Май не ми харесва. Не знам.
Томас здраво стисна енота под мишница, защото животното се гърчеше, хапеше и се мъчеше да избяга.
Джоузеф бе вперил широко отворени очи в поляната. За него тя бе едно цяло и той не виждаше нещата поотделно. Брадичката му бе издадена напред. Пое дълбоко въздух, докато усети болка в гърдите, и напрегна мускулите на ръцете и раменете си. Бе изтървал юздите и бе скръстил ръце на рога на седлото.
— Потрай малко, Том — разсеяно рече той. — Тук има нещо. Плаши те, но на мен ми е познато. Някъде, вероятно в някой отдавнашен сън, съм виждал това място или може би съм го усещал. Той отпусна ръце на бедрата си и прошепна колебливо, като търсеше думите:
— То е свещено… и старо. То е древно и свещено.
Поляната беше притихнала. Ниско над върховете на дърветата мишелов проряза кръглото небе.
Джоузеф бавно се извърна към Хуанито.
— Хуанито, ти знаеше за това място. Идвал си тук и преди.
Светлосините очи на Хуанито бяха пълни със сълзи.
— Майка ми ме водеше, сеньор. Майка ми беше индианка. Тогава бях малък и тя щеше да има бебе. Дойде тук и седна до скалата. Седя дълго, после си тръгнахме. Понякога мисля, че старите още идват.
— Старите ли? — бързо попита Джоузеф. — Кои са тези стари?
— Старите индианци, сеньор. Съжалявам, задето ви доведох, сеньор, но бях толкова близо и индианското в мен ме накара да дойда, сеньор.
— Хайде да се махаме, по дяволите — нервно извика Томас. — Трябва да намерим кравите.
Джоузеф покорно обърна коня и докато излизаха от притихналата поляна и се спускаха по пътеката, се опита да успокои брат си:
— Не се бой, Том. Тук има нещо силно и желано, и добро. Има нещо като храна, като студена вода. Сега ще забравим за него, Том. Може би само понякога, когато почувстваме нужда, ще се връщаме, за да получим от храната.
Тримата мъже се умълчаха и се заослушваха за хлопките.
7.
В Монтерей живееше и работеше сарач на име Макгрегор, разпален философ, марксист, щом се захванеше спор. Възрастта не беше смекчила яростните му възгледи, а утопията на Маркс бе останала далеч зад гърба му. Постоянното стискане на челюсти и свиването на устни в знак на несъгласие със света бяха издълбали дълги, дълбоки бръчки около устата му. Враждебността често го караше да гледа отвисоко. Съдеше съседите си за най-малкото посегателство върху правата му и непрекъснато се убеждаваше колко нищожна е компетентността на закона, що се отнася до тях. Опитваше се да сплаши дъщеря си Елизабет и безславно се проваляше, точно както това се бе случило и с майка й, защото Елизабет стискаше зъби и не го допускаше до възгледите си, като просто никога не ги споделяше с него. Старецът се вбесяваше от мисълта, че не може да заклейми разбиранията й с помощта на своите, защото не знае що за разбирания са те.