Елизабет бе красиво момиче. Красиво и непреклонно. Косата й бе пухкава, носът малък, а брадичката твърда от непрестанните схватки с баща й. Красотата й се криеше в очите — сиви, силно раздалечени и с толкова гъсти мигли, които сякаш пазеха отдавнашни и свръхестествени познания. Елизабет беше висока. Не слаба, а жилава и силна, като изопната — пъргава, неспокойна и енергична. Макгрегор често изтъкваше недостатъците й или по-скоро онова, което той считаше за недостатъци.
— Ти си като майка си — казваше той. — Нищо не ти влиза в главата. Нямаш капка мозък. Правиш всичко, както намериш за добре. Виж майка си. Дойде тук право от планините. Родителите й вярваха във феи и когато й задавах някой въпрос на шега, тя вирваше брадичка и стискаше устни като клещи. После казваше „Има неща, които не подлежат на обяснение и въпреки всичко са си такива.“ Готов съм да се обзаложа, че ти е напълнила главата с духове, преди да умре.
Той моделираше бъдещето й вместо нея.
— Ще дойде време — предричаше, — когато жените сами ще си изкарват хляба. Не виждам защо една жена да не може да научи занаят. Ето ти например — казваше той. — Ще дойде време, и то не е много далеч, когато момиче като теб ще може да си изкарва прехраната и не ще се обрече на първия мъж, който поиска да се ожени за нея.
И въпреки това Макгрегор бе потресен, когато Елизабет започна да учи за районните изпити, за да стане учителка.
— Още си много млада, Елизабет — почти се разнежи той. — Поне дай възможност костите ти да укрепнат.
Елизабет само леко и тържествуващо се усмихна и нищо не отвърна. В дома, където и най-безобидното изявление автоматично мобилизираше разрушителни сили от контрааргументи, тя се бе научила на мълчание.
За момиче с дух учителската професия означаваше много повече от обикновено наставляване на децата. След като навърши седемнадесет години, девойката вече можеше да се яви на районните изпити и да рискува. Това бе достоен начин да напусне дома и родния град, където я познаваха прекалено добре, средство да се запази изостреното, крехко достойнство на младо момиче. Сред хората, където я изпратеха, тя бе непозната, тайнствена и желана. Разбираше от дроби и поезия, умееше да чете малко френски и да подхвърля по някоя френска дума в разговор. Понякога носеше ленено, дори копринено бельо, което личеше, когато простреше дрехите си. Тези неща можеше да изглеждат превзети у обикновените хора, но от учителката те се очакваха и предизвикваха възхищение към нея, защото тя беше човек от значение както за обществото, така и за образованието, и определяше интелектуалния и културния тон в своя район. Хората, при които отиваше да живее, не знаеха галеното й име. Тя приемаше титлата „госпожица“. Мантията от тайнственост и ученост я обгръщаше, а тя беше само на седемнадесет години. Ако до шест месеца не се оженеше за най-желания ерген в района, значи беше грозна като горгона, тъй като учителката допринасяше за социалното издигане на бъдещия си съпруг. За децата й се смяташе, че са по-интелигентни от обикновените деца. Работата в училище можеше да се окаже, ако учителката искаше да се възползва от нея, изискан и безотказен ход по пътя към женитбата.
Елизабет Макгрегор бе дори по-добре образована от повечето учителки. Като не забравяме дробите и френския език, тя бе чела откъси от Платон и Лукреций, знаеше заглавията на няколко произведения от Есхил, Аристофан и Еврипид и имаше познания върху класици като Омир и Вергилий. След като взе изпитите, я назначиха в училището в Нуестра Сеньора. Елизабет бе доволна от отдалечеността на мястото. Тя искаше да обмисли всичко, което знаеше, да го подреди в съзнанието си и според евентуалния резултат да моделира новата Елизабет Макгрегор. В градчето, наречено Нуестра Сеньора, тя се настани у семейство Гонзалес.
Из долината се понесе вестта, че новата учителка е млада и много красива. И всеки път, когато Елизабет излезеше, тръгнеше за училище или се отправеше бързешком към бакалницата, на пътя й се изпречваха млади мъже, които нямаха определена работа, и насочваха цялото си внимание я към часовника, я към свиването на цигара или към някоя неясна, но жизненоважна точка в далечината. Понякога обаче между безделниците се появяваше странен мъж, който отдаваше цялото си внимание на Елизабет. Той бе висок, с черна брада и пронизващи сини очи. Този човек притесняваше Елизабет, защото я гледаше втренчено и погледът му проникваше през дрехите й.