„Под тази врата има прекалено голяма пролука — помисли си тя. — Когато духа, оттам ще става течение. Дали да не се преместя в друга къща?“ Тя опъна полата си надолу, после прокара пръст по средата, така че платът прилепна към краката и очерта формата им. Внимателно разгледа пръстите си.
„Сега вече съм готова — продължи тя. — Готова съм да го накажа. Селяндур, недодялан глупак. Няма никакви маниери. Не умее да бъде вежлив. Няма никаква представа от прилично държане. Не ми харесва брадата му. Прекалено втренчено ме гледа. А и костюмът му е достоен за съжаление. — Тя се замисли за наказанието и бавно кимна. — Не знаел как да говори със заобикалки. Искал да се ожени за мен. И цял живот да трябва да понасям тези очи. Брадата му сигурно е твърда… не, сигурно не е. Не, надали е твърда. Колко хубаво — да си дойдеш на думата веднага. А костюмът… и ще ме прегръща — мисълта й се отплесна. — Интересно какво ще правя?“
Човекът, който възнамеряваше да влезе в живота й, бе непознат и Елизабет не разбираше поведението му. Тя се качи в стаята си и бавно се съблече.
— Следващия път трябва да погледна ръката му. Тогава ще разбера.
Тя мрачно поклати глава, после се хвърли на леглото си и се разплака. Плачът й се отрази като успокоителна и приятна сутрешна прозявка. След малко стана, изгаси лампата и примъкна малкия люлеещ се стол с плюшена седалка до прозореца. Опря лакти на перваза и се загледа в нощта. Във въздуха се появи тежка влажна мъгла, а надолу по изровената от каруците улица светеше прозорец.
Елизабет долови движението на дебнещо животно в двора. Нещо скочи, после чу съскащ, стържещ звук на прекършена кост. Тя се взря в сивата тъмнина и успя да различи дългото снишено тяло на котка, която се измъкваше крадешком, стиснала някакво дребно същество в устата си. Един прилеп неспокойно прехвръкна край главата й, проскърца и се огледа.
„Интересно къде ли е сега? — помисли си тя. — Навярно язди, а брадата му се вее от вятъра. Когато стигне вкъщи, ще бъде много уморен. А пък аз съм си тук и си почивам, и нищо не правя. Пада му се.“
От другия край на градчето, където беше барът, се задаваше хармоника. Когато съвсем приближи, към нея се присъедини глас, сладостен и безнадежден като въздишка.
Две фигури залитаха покрай къщата.
— Спри! Бъркаш мелодията! Разкарай проклетия мексикански ритъм от нея. Слушай сега: „Хълмовете на Максуелтон са красиви…“ Пак сбърка!
Мъжете спряха.
— Ех, да можех да свиря на смахнатата ти хармоника!
— Можеш да опиташ, сеньор.
— Да опитам! По дяволите! Нали опитвах! Само се оригва, когато се опитам да свиря на нея.
— Да го опитаме пак, сеньор, този Максуелтон.
Единият от мъжете пристъпи към оградата. Елизабет видя, че гледа към нейния прозорец.
— Слез долу — замоли се той. — Моля те, слез.
Елизабет замря, не смееше да помръдне.
— Ще изпратя индианеца да си върви вкъщи.
— Не ми викай индианец, сеньор.
— Ще изпратя джентълмена да си върви вкъщи, ако слезеш. Самотен съм.
— Няма! — гласът й я изплаши.
— Ще ти попея, само слез. Слушай как пея. Свири, Панчо, изсвири Sebre las olas1.
Гласът изпълваше въздуха като златиста мъгла; бе изпълнен с омайваща тъга. Краят на песента бе толкова тих, че тя се наведе напред, за да го чуе.
— Сега ще дойдеш ли? Чакам те.
Тя потрепери силно, протегна се и спусна прозореца, но дори и през стъклото продължи да чува гласа.
— Няма да слезе, Панчо. А в следващата къща?
— Стари хора са, сеньор, почти на осемдесет.
— А в следващата?
— Ами, може би… Има едно малко момиченце. На тринайсет.
— Тогава ще опитаме при малкото момиченце. Така: „Хълмовете на Максуелтон са красиви…“
Елизабет бе заровила глава в завивките и трепереше от ужас.
— Щях да отида — отчаяно промълви тя. — Страх ме е, че щях да отида, ако ме беше помолил отново.
8.
Джоузеф изчака две седмици и отново посети Елизабет. Есента настъпваше и водеше със себе си мъгли, които придаваха на небето сив оттенък. Всеки ден откъм океана прииждаха огромни облаци, пухкави като памук, присядаха за малко по върховете на хълмовете и отново отплуваха към морето, подобно небесни разузнавателни кораби. Червенокрилите косове се групираха в ескадрони и тренираха маневри над полето. Гълъбите, незабележими през пролетта и лятото, излизаха от скривалищата си и се скупчваха като гроздове по оградите и мъртвите дървета.