По изгрев и залез слънцето изглеждаше червено през въздушния есенен воал от прахоляк.
Бъртън бе отвел жена си на среща на съмишленици в Пасифик Гроув.
— Поглъща Господ — кисело отрони Томас, — както мечката поглъща меса преди настъпването на зимата.
Идващата зима натъжаваше Томас. Той като че се боеше от влагата и вятъра, когато нямаше да може да намери пещера, в която да пропълзи.
Децата в ранчото започнаха да очакват Коледа като нещо не чак дотам далечно. Те предпазливо подпитваха Рама как да се държат по зимните празници, за да се харесат на светиите, а тя се възползваше максимално от вълнението им.
Бенджи се излежаваше, уж болен, а младата му жена не разбираше защо никой не му обръща особено внимание.
В ранчото нямаше много работа. Високата суха трева в подножието на планината бе толкова буйна, че стигаше да се изхрани добитъкът през цялата зима. Хамбарите бяха пълни със сено за конете. Джоузеф прекарваше дълго време, седнал под дъба, в мисли за Елизабет. Спомняше си как седеше с прибрани стъпала, как държеше главата си така изправена, сякаш ако не бе прикрепена към тялото, щеше да хвръкне нагоре. Дойде Хуанито и седна до него. Тайничко погледна лицето на Джоузеф, за да разбере в какво настроение е, та да се пригоди към него.
— Може да си взема жена, преди да дойде пролетта, Хуанито — каза Джоузеф. — Представяш ли си, ще живее тук, в моята къща. И когато дойде време за вечеря, ще ме вика с мъничко звънче, а не с хлопка. Ще купя малко сребърно звънче. Сигурно ще ти е приятно да чуваш малкото звънче по вечеря, Хуанито.
Хуанито, поласкан от оказаното доверие, реши да разкрие своята тайна:
— И аз, сеньор.
— Ще се жениш, Хуанито! И ти ли?
— Да, сеньор, за Алис Гарсия. Имат документ, с който могат да докажат, че имат дядо испанец.
— Ами това е чудесно, Хуанито. Ще ти помогна да си построиш къща тук и тогава няма повече да се налага да яздиш отдалеч. Ще живееш тук.
Хуанито се засмя от щастие.
— И аз ще имам звънец, сеньор. Ще го закача на верандата. Само че моето ще бъде хлопка. За да не идвам на вечеря, когато чуя вашето звънче.
Джоузеф отметна глава назад и се усмихна на възлестите клони на дървото. Няколко пъти се бе канил да му разкаже шепнешком за Елизабет, но срамът да стори нещо толкова глупаво го бе възпрял.
— Вдругиден отивам с колата в града, Хуанито. Сигурно ще искаш да дойдеш с мен.
— О, да, сеньор. Ще седя в каруцата и вие можете да кажете: „Това е моят кочияш. Много го бива. Аз, разбира се, не карам коне.“
— Май искаш и аз да ти направя същата услуга — пошегува се Джоузеф с вакерото.
— О, не, сеньор, в никакъв случай.
— Тръгваме рано, Хуанито. Сега вече ще ти трябва нов костюм.
Хуанито не можеше да повярва.
— Истински костюм, сеньор! Не работни дрехи! Костюм със сако?
— Естествено, със сако. И с жилетка. А като сватбен подарък ще получиш верижка за часовник.
Това вече надхвърляше очакванията му.
— Сеньор — рече Хуанито, — скъсал се е един колан, отивам да го оправя. — И той се упъти към хамбара, защото трябваше доста да помисли по въпроса за костюма и верижката за часовник. Начинът, по който щеше да носи подобно облекло, изискваше размисъл и продължителни предварителни упражнения.
Джоузеф се облегна на дървото и усмивката бавно изчезна от лицето му. Той отново се загледа в клоните. Точно над главата му рой стършели бяха изградили ядро и то щеше да послужи за основа на крехкото гнездо, което тепърва започваха да строят. Джоузеф внезапно си спомни кръглата поляна сред боровете. Спомни си всичко, до най-малката подробност — странната скала, покрита с мъх, тъмната пещера, обрасла с папрат по входа, тихото бистро поточе, което бълбукаше от нея и бързо се прокрадваше надалеч. Представи си как кресонът расте във водата и движи листа в синхрон с течението. И Джоузеф изведнъж изпита желание да отиде на онова място, да седне до скалата и да прокара ръка по мекия мъх.
„Това е място, където можеш да избягаш, да избягаш далеч от болката, тъгата, разочарованието или страха — мислеше си той. — Сега още не се нуждая да бягам от тези неща. Трябва обаче да го запомня. Ако някога искам да се отърва от досадна неприятност, там трябва да отида.“ Той си спомни как се извисяваха високите стволове и как покоят над поляната сякаш можеше да се докосне. „Някой път трябва да надникна в пещерата и да видя къде е изворът“ — помисли той.