— Ето къщата. Най-напред построих нея. В началото на мили наоколо нямаше никакви сгради, само къщата под дъба.
Елизабет се облегна на дървото и погали ствола.
— Горе може да се постави седалка, Джоузеф, ей там, където онези клони излизат от ствола. Може ли да се кача на дървото, Джоузеф?
Тя вдигна очи към лицето му и видя, че я гледа някак особено втренчено. Вятърът бе разпилял косата по челото му. Елизабет изведнъж си помисли:
„Ако имаше тяло на кон, щях да го обикна по-силно.“
Джоузеф припряно пристъпи към нея и й подаде ръка.
— Качи се на дървото, Елизабет. Искам да се качиш. Ела, ще ти помогна.
Подложи шепи и помогна на Елизабет да запази равновесие. Тя се настани в чатала, откъдето излизаха огромните клони. Когато видя как удобно се е наместила във вдлъбнатината и как я обгръщат сивите ръце на дървото, той не се сдържа и извика:
— Щастлив съм, Елизабет!
— Щастлив ли си, Джоузеф? Наистина изглеждаш щастлив. Очите ти искрят. Защо си толкова щастлив?
Той сведе поглед и тихо се засмя.
— Хората се радват на необичайни неща. Аз се радвам, че седиш на дървото ми. Преди миг си помислих, че дървото те обича.
— Отмести се малко по-нататък — извика тя. — Искам да се покача на горния клон и да видя какво има от другата страна на хамбара.
Той се отдръпна, защото полата й беше широка.
— Джоузеф, интересно, но не бях забелязала боровете на билото. Сега мога да се чувствам като у дома. Родена съм сред боровете на Монтерей. Ще ги видиш, Джоузеф, когато отидем там за сватбата.
— Странни борове са онези. Ще те заведа някой път, когато се оженим.
Елизабет предпазливо слезе от дървото и застана до него. Прихвана косата си и оправи кока. Пръстите й внимателно и ловко потърсиха немирните кичури и ги върнаха на място.
— Когато ми е мъчно за вкъщи, Джоузеф, мога да се качвам при боровете. Това ще е като връщане у дома.
10.
Сватбата беше в Монтерей — тържествена, тягостна церемония в малък протестантски параклис. Църквата толкова често е била свидетел на гибелта на две жизнени тела в процеса на съвместния живот, че ритуалът сякаш отбелязваше мистична двойна смърт. И Джоузеф, и Елизабет усещаха бремето на присъдата. „Търпи!“ — произнасяше се църквата, а в музиката се таеше мрачно предзнаменование.
Елизабет обърна глава към приведеното тяло на баща си. Старецът мяташе гневни погледи към инвентара на християнството, защото той обиждаше онова, което той наричаше свой интелект. Нямаше благословия в сбръчканите пръсти на баща й. Тя хвърли поглед към мъжа до нея, който с всяка изминала секунда все по-неотменимо се превръщаше в неин съпруг. Лицето на Джоузеф бе стегнато и строго. Личеше как мускулите на челюстта му потрепват от напрежение. Изведнъж Елизабет изпита съжаление към него. „Ако мама беше тук — трескаво и с тъга мислеше Елизабет, — щеше да му каже: «Ето я Елизабет. Тя е добро момиче и аз я обичам, Джоузеф. Ще ти бъде добра съпруга, трябва само да се научи. Надявам се да разчупиш твърдата си черупка, Джоузеф, и да бъдеш нежен с Елизабет. Това е всичко, което тя иска, и то не е невъзможно.»“
В очите на Елизабет проблеснаха сълзи.
— Да — високо отговори тя.
После тихичко промълви:
— Трябва да се помоля. Господи Исусе Христе, помогни ми, защото се боя. През цялото време, когато трябваше да науча нещо за себе си, не научих нищо. Бъди добър с мен, Исусе Христе, поне докато разбера що за човек съм.
Би искала в църквата да има разпятие, но тя бе протестантска и когато нарисува в съзнанието си образа на Исус, той доби лицето, младежката брада и пронизващите, смутени очи на Джоузеф, който стоеше до нея.
Необясним страх стягаше главата на Джоузеф.
„Тук има нещо нечисто — помисли си той. — Защо трябва да преминем през всичко това, за да достигнем до брака? Мислех, че тук, в църквата, се таи красота, стига човек да съумее да я открие, но това е само някакво бъбриво преклонение пред дявола.“
Той бе разочарован — за себе си, за Елизабет. Неловко му беше, че тя трябва да присъства на омърсеното въвеждане в брака.
Елизабет го дръпна за ръката и прошепна:
— Свърши вече. Трябва да излезем. Обърни се към мен, бавно.
Тя му помогна да се обърне и докато двамата заедно правеха първата стъпка по пътеката, камбаните в камбанарията над главите им се взривиха. Джоузеф въздъхна на пресекулки: