За миг тя прекъсна мислите му. Извика:
— Страх ме е, Джоузеф!
И той продължи да мисли:
„Чуй ме, Елизабет. Не се страхувай. Казвам ти, мислил съм без думи. Остави ме сега да се полутам из думите, да ги опитам, да ги проверя. Това е някъде между истината и другата — чиста, непоколебима истина, неизкривена от сетивата. Тук е границата. Вчера бе сватбата ни, но тя не беше истинска сватба. Сега ще бъде сватбата ни — в дефилето, — когато навлезем в процепа като сперматозоид и яйцеклетка, превърнали се в неразрушимата единица на плода. Това е символ на неизкривената истина. В сърцето си пазя момент, различен по форма, състав и продължителност от всеки друг момент. Елизабет, това е то — смисълът на брака, побран в нашия момент — не спря да мисли той. — Христос в малкото време, което е прекарал на кръста, е поел в Себе си цялото страдание, съществувало някога, и в Него то не е било изкривено.“
Известно време се бе отнесъл някъде далеч. Сега хълмовете изведнъж се втурнаха към него и нарушиха мислите му. Усети ръцете си тежки и безжизнени като тежести на дебели въжета, увиснали от раменете му, уморени вече да ги крепят.
Елизабет видя как устата му се отпуска от безнадеждност, как от очите му изчезва червеният блясък отпреди миг.
— Какво има, Джоузеф? — извика тя. — Какво искаш да направя?
На два пъти опита да отговори, ала нещо засядаше в гърлото му и му пречеше да отрони дума.
— Искам да минем през дефилето — дрезгаво изрече той.
— Страх ме е, Джоузеф. Не знам защо, но ужасно ме е страх.
Тогава Джоузеф излезе от унеса и уви една от разлюлените тежести около кръста на Елизабет.
— Няма нищо страшно, скъпа. Няма нищо. Прекалено дълго съм бил сам и преминаването през дефилето заедно с теб сякаш има някакво значение за мен.
Тя потрепери в прегръдката му и боязливо погледна към мрачната синя сянка в дефилето.
— Ще дойда, Джоузеф — тъжно каза тя, — но част от мен ще остане тук. Ще си представя, че надничам към новата си същност, която ще се появи от другата страна.
Тя ясно си спомни как сервираше слаб чай в малки чугунени чашки на три малки момиченца и как те си напомняха: „Вече сме дами, дамите винаги държат пръстите си ето така.“ Спомни си и как бе опитвала да хване сънищата на куклата си в носна кърпичка.
— Джоузеф — каза тя, — горчиво е да бъдеш жена. Страхувам се да стана жена. Всичко, което съм била, което съм мислила, ще остане отсам дефилето. Когато го премина, ще бъда вече голяма жена. Мислех, че ще стане постепенно. Това е прекалено бързо за мен.
После си спомни как майка й казваше:
„Когато пораснеш, Елизабет, ще познаеш болката, но тя няма да бъде такава, каквато си я представяш. Това ще е болка, която не може да бъде излекувана с лечебна целувка.“
— Сега можем да вървим, Джоузеф — тихо промълви тя. — Държах се глупаво. Трябва да очакваш много глупави постъпки от мен.
Джоузеф почувства как се освобождава от тежестта. Прегръдката над талията й стана по-здрава и той леко я побутна напред. Макар да бе навела глава, тя знаеше, че той я гледа и че в очите му има много нежност. Те бавно преминаха през дефилето, през синята сянка. Джоузеф тихо се изсмя.
— Може да познаеш болки, по-пронизващи от удоволствието, Елизабет, като вкуса на ментовия бонбон, който изгаря езика. Горчивината на това да бъдеш жена може да предизвика екстаз.
Гласът му секна и стъпките им отекнаха по каменистия път и се заблъскаха между скалите. Елизабет затвори очи и се облегна на ръката на Джоузеф. Опита се да изолира съзнанието си, да се върне в тъмнината, но чу сърдития шепот на скалата и реката и почувства каменния студ във въздуха.
После въздухът се затопли. Под краката си вече не усещаше скалата. Клепачите над очите й станаха черно-червени, сетне жълто-червени. Джоузеф спря и я притегли плътно към себе си.