— Преминахме, Елизабет. Свърши.
Тя отвори очи и огледа затворената долина. Земята танцуваше в сгорещения от слънцето въздух, а малките сплотени семейства от бели тополи леко се размърдаха от вятъра, който радваше отиващия си следобед. Пред тях бе градчето Нуестра Сеньора. Времето бе придало на къщите кафяв цвят, а листата на розовите храсти добавяха зеленото. Оградите от колове горяха с нежния пламък на латинките.
Елизабет рязко извика от облекчение.
— Сънувах лош сън. Бях заспала. Сега ще го забравя. Той не беше истински.
Очите на Джоузеф заблестяха.
— Значи не е толкова горчиво да бъдеш жена? — попита той.
— Няма никаква разлика. Нищо не се е променило. Досега не бях разбрала колко е красива долината.
— Почакай тук. Ще се върна да преведа конете.
Но когато остана сама, Елизабет горчиво се разплака, защото от другата страна видя момиченце с къса колосана поличка и плитчици, пуснати на гърба. То стоеше до дефилето, нетърпеливо се взираше надолу и пристъпваше от крак на крак. После неспокойно подскочи и ритна камъче в реката. За миг, колкото Елизабет да си спомни как веднъж чакаше баща си на ъгъла на улицата, видението замря, след това детето тъжно се извърна и бавно тръгна към Монтерей. Домъчня й за него. „Горчиво е да бъдеш дете — рече си тя. — Има толкова нови и чисти повърхности, върху които може да се драска.“
11.
Впрягът тръгна през дефилето. Конете вървяха странишком, вдигаха копитата си високо и накланяха глави към реката. Джоузеф трябваше силно да опъва поводите. От натиска на крака му спирачката скърцаше. Когато излязоха от тясното пространство, конете се върнаха в познатия ритъм на дългото пътешествие. Джоузеф ги спря и помогна на Елизабет да се качи. Тя се настани, старателно придърпа наметалото около коленете си и пусна воала.
— Ще минем през града — каза тя. — Всички ще ни видят.
Джоузеф цъкна с език на конете и отпусна поводите.
— Това притеснява ли те?
— Естествено, че не ме притеснява. Даже ще ми е приятно. Ще се чувствам горда, сякаш съм извършила нещо необикновено. Трябва обаче да седя изправена и да изглеждам добре, когато ме видят.
Джоузеф се засмя.
— Ами ако никой не ни обърне внимание?
— Ще ни обърнат и още как! Аз ще се погрижа за това.
Тръгнаха по дългата единствена улица в Нуестра Сеньора. Конете се придържаха встрани от пътя, сякаш търсеха край къщите топлина. Жените излизаха от къщите и без да се свенят, вперваха очи в тях, махаха с ръце и изричаха новата титла много внимателно, защото тя беше като нова дума:
— Buenas tardes, señora.3
После се провикваха през рамо към вътрешността на къщите си:
— Ven аса, mira! mira! La nueva señora Wayne viene.4
Елизабет щастливо помахваше в отговор и се стараеше да изглежда достолепно.
Няколко пъти спираха за подаръци. Старата госпожа Гутиерес стоеше насред пътя, размахваше пиле, което държеше за краката, и кресливо описваше достойнствата точно на тази порода. Когато обаче то се озова на дъното на сандъка, където продължи да кряка, госпожа Гутиерес изведнъж се смути. Оправи няколко кичура коса и сплете пръсти пред корема си, после хукна обратно в двора, като размахваше ръце и викаше:
— No le hace.5
Докато стигнат до края на улицата, сандъкът се напълни с домашни животни: две малки прасенца, агне, коза с лош поглед и подозрително набъбнало виме, четири кокошки и боен петел.
Когато каруцата изтрополи край бара, от вратата се изсипаха всичките му клиенти и вдигнаха чаши за поздрав. За малко бяха заобиколени от приветствени викове, после отминаха и последната къща и пред очите им остана само крайречният път.
Елизабет се облегна на седалката. Вече можеше да си отдъхне от почестите. Пръстите и се мушнаха под лакътя на Джоузеф и леко го стиснаха, после кротко се сгушиха.
— Беше като цирк — каза тя. — Все едно бяхме начело на парада.
Джоузеф си свали шапката и я сложи в скута си. Косата му бе объркана и влажна, в очите му се четеше умора.
— Те са добри хора — рече той. — Радвам се, че се прибираме вкъщи, а ти?
— И аз.
После внезапно каза:
— Понякога, Джоузеф, любовта към хората е силна и топла като тъгата.
Той бързо я погледна, изненадан, защото тя бе изрекла неговите мисли.
— Как се сети за това, скъпа?
— Не знам. Защо?