— Мислех за същото в този момент. Има моменти, когато хората, планините, земята, въобще всичко освен звездите е едно цяло и любовта към всички тях е силна като мъката.
— Значи без звездите?
— Да. Звездите никога не са част от него. Звездите са нещо чуждо, зло понякога, но винаги чуждо. Усещаш ли миризмата на пелина, Елизабет? Колко хубаво е да се завръщаш у дома.
Тя вдигна воала до носа си и вдъхна жадно и продължително. Чинарите бяха започнали да пожълтяват. Земята бе покрита с дебел килим от първите опадали листа. Впрягът пое по дългия път, който загърбваше реката. Слънцето бе слязло ниско над планините от страната на морето.
— Ще стигнем вкъщи много късно през нощта — каза той.
В гората се прокрадваше златистосиня светлина. Поточето клокочеше покрай заоблените камъни.
С настъпването на вечерта въздухът овлажня и се проясни и от това планините сякаш станаха твърди и остри като диаманти. Слънцето залезе. Джоузеф и Елизабет бяха така прехласнати от гледката на ясно очертаните хълмове, че не можеха да откъснат очи от тях. Чаткането на копитата и ромонът на водата засилваха унеса, в който бяха изпаднали. Джоузеф се бе втренчил в светлата линия по протежението на западното било и не смееше да мигне. Мислите му едва се точеха, но затова пък се превръщаха в картини, чиито образи се подреждаха по планинските върхове. Откъм океана доплува черен облак и полегна на билото. Мисълта на Джоузеф го превърна в глава на козел. Ясно виждаше жълтите, присвити очи, мъдри и пълни с ирония, и извитите рога.
„Зная, че наистина е там — мислеше си той, — големият козел, облегнал брада на билото на планината, вперил поглед навътре в долината. Трябва да е там. Има нещо, което съм чел или някой ми е разказвал, и то прави появата на козела от океана съвсем естествена.“ Джоузеф бе надарен със способността да сътворява неща, осезаеми като земята. „Ако призная, че козелът е там, той ще бъде там. Аз ще го създам. Той има голямо значение.“
Високо в небето прелетя ято птици. Те се премятаха, преобръщаха се, пърхаха с криле, загребваха с тях последните остатъци светлина и много приличаха на малки примигващи звезди. Кукумявка, излязла на лов, мудно премина над тях и нададе пронизителен писък, за да накара земните животинчета в тревата да потреперят от ужас и така да се издадат. Долината бързо се изпълни с мрак. Черният облак, сякаш уверил се, че е видял достатъчно, се оттегли обратно към морето.
„Не бива да се отказвам от козела — рече си Джоузеф. — Не бива никога да го предавам, като престана да му вярвам.“ Елизабет леко потръпна и той се обърна към нея:
— Студено ли ти е, скъпа? Ще завия коленете ти с чула.
Тя отново потрепери. Този път не толкова естествено, защото го направи нарочно.
— Не ми е студено — каза тя. — Наоколо е някак особено. Моля те, говори ми. Във времето има нещо, от което ме е страх.
Той си представи козела.
— Защо? От какво те е страх?
Хвана сплетените й пръсти и ги сложи на коляното си.
— Страх ме е да не се загубим. Светлината помръква. Изведнъж ми се стори, че се разпръсвам и разпадам като облак и се сливам с всичко наоколо. Джоузеф, усещането беше много приятно. И тогава прелетя кукумявката и аз се изплаших да не би, ако се слея напълно с хълмовете, после никога да не мога отново да се превърна в Елизабет.
— Така ти се струва само защото се смрачи — успокои я той. — Забелязвала ли си някога как се държат животните и птиците вечерно време? Отразява се на всичко живо.
— Не — отвърна тя и развълнувано се обърна към него, защото, изглежда, най-сетне бе открила тема за разговор. — Май никога през живота си не съм обръщала особено внимание на нищо. Сега ми се струва, че някой е почистил лещите на очите ми. Какво правят животните вечерно време?
Гласът й стана по-остър и прекъсна мечтанията му.
— Не знам — мрачно отвърна Джоузеф. — Всъщност знам, но трябва да помисля. Понякога е трудно да изразиш тези неща, разбираш ли — опита да се извини той. После замълча и се загледа в мрака. — Да — рече най-сетне, — точно така. Всички животни застават неподвижно с настъпването на тъмнината. Те дори не примигват, но започват да сънуват. — Той отново млъкна.
— Спомням си нещо — оживи се Елизабет. — Не знам кога съм го забелязала, но точно сега… Самият ти каза, че е от времето на деня, а тази картина е важна за това време на деня.
— Какво? — прекъсна я той.
— Котките държат опашките си изпънати и неподвижни, когато се хранят.
— Да — кимна той. — Знам.