Тя сведе очи и отдръпна ръката си.
— Казах ти — тази вечер се е отворила врата.
Елизабет разтри коляното си на мястото, където досега усещаше ритъма. Очите, пълни със сълзи, блестяха.
— Толкова съм уморена — каза тя. — Пътувахме в жегата, тревата беше кафява. Дали са извадили пилетата, агнето и козата от каруцата. Трябва да ги изкарат на двора на въздух да не им се подуят краката.
Елизабет извади кърпичка от пазвата си и си избърса носа. Изтри го толкова яростно, че той се зачерви. Упорито отказваше да погледне Рама.
— Ти обичаш съпруга ми — тихичко я обвини тя. — Обичаш го и те е страх.
Рама бавно вдигна поглед. Очите й се плъзнаха по лицето на Елизабет, после отново се сведоха.
— Не го обичам. Няма надежда за взаимност. Боготворя го, а в случая не е нужна взаимност. Ти също ще започнеш да го боготвориш и няма да получиш взаимност. Сега вече знаеш и няма защо да се страхуваш.
За миг закова поглед в скута си. После рязко вдигна глава и приглади надолу косата от двете страни на пътя.
— Сега затварям вратата — каза тя. — Край на всичко. Помни това, защото може да ти потрябва. Когато това време настъпи, ще бъда готова да ти помогна. Ще направя малко пресен чай, а ти можеш да ми разкажеш за Монтерей.
13.
Джоузеф влезе в тъмния обор. По дългия проход зад яслите стигна до фенера, който висеше на една тел. Когато минаваше зад конете, те спираха ритмичното си дъвкане и го поглеждаха през рамо, а един-два от по-закачливите потропнаха с крак, за да привлекат вниманието му. В яслата срещу фенера Томас оседлаваше кобила. Спря с ръка на колана и погледна Джоузеф над седлото.
— Смятам да взема Рони — каза той. — Слабичка е. Бързата езда ще й се отрази добре. Освен това стъпва най-уверено в тъмното.
— Измисли някаква история — рече Джоузеф. — Кажи, че се е подхлъзнал и е паднал на ножа. Гледай да мине, без да идва съдебният лекар. Ще погребем Бенджи утре, ако е възможно — усмихна се той уморено. — Първият гроб. Малко по малко се установяваме. Къщи, деца и гробове — това е домът, Том. Тези неща привързват човека. Кой кон е в обора, Том?
— Само Пач — отвърна Том. — Вчера пуснах останалите ездитни коне да попасат и да се раздвижат. Нямат достатъчно работа. Защо, ще излизаш ли?
— Ще излизам.
— След Хуанито ли тръгваш? Не можеш да го догониш по тези места. Той познава всяко стръкче трева, всяка дупка, дори и тези, в които се крият змиите.
Джоузеф метна коланите със стремената на едно от седлата, наредени на гредата, и го вдигна за рога и задния лък.
— Хуанито ме чака при боровете — каза той.
— Джо, моля те, не отивай сега. Почакай до утре. Нека съмне. И вземи пушка.
— Защо ми е пушка?
— Защото не знаеш какво ще направи. Тези индианци са особени. Кой знае какво ще му дойде наум.
— Няма да ме застреля — успокои го Джоузеф. — Би било много лесно. Пък и мен не ме е страх, а това е по-сигурна защита от пушката.
Томас развърза въжето на оглавника и заднишком изтика сънливото животно от яслата.
— И все пак изчакай до утре. Хуанито ще потърпи.
— Не, тръгвам сега. Не искам да го карам да чака.
Томас изведе коня от обора.
— По-добре вземи пушка — извика през рамо.
Джоузеф го чу как се качва на седлото и потегля в тръс. Незабавно нещо го последва задъхано — два млади койота и една хрътка се втурнаха след него.
Джоузеф оседла едрия жребец, изведе го в нощта и го яхна. Когато след светлината на фенера очите му свикнаха с тъмнината, забеляза, че нощта е станала по-неприветлива. На хоризонта планинските склонове изпъкваха заоблени като плът. Наситен пурпурен цвят очертаваше билото. Нощта, хълмовете, черните могили от дървета бяха меки и топли като прегръдка. Далеч напред обаче върховете на боровете като черни стрели се врязваха в небето.
Нощта преваляше, листата и тревата шептяха и въздишаха под свежия полъх на утринния вятър. Някъде напред просвистяха крилете на патици — невидим ескадрон рано-рано се стягаше за път на юг. Огромните кукумявки неспокойно прелитаха из въздуха и привършваха нощния лов. Отдолу, откъм хълмовете, вятърът довя дъх на борове, аромат на полски бурени и приятния букет на диви цветя, който, носен отдалеч, по-скоро миришеше на азалии. Джоузеф почти забрави за какво е тръгнал. Хълмовете гальовно протягаха ръце към него, а планините бяха нежни и настойчиви като току-що пробудила се любяща жена. Нагоре по склона се усещаше топлината на земята. Пач тръсна голямата си глава, изпръхтя през широко разтворените ноздри и раздруса грива, после повдигна опашка и затанцува, ритна няколко пъти и метна копита високо като състезателен кон.