Женствеността на планините му напомни Елизабет. Замисли се какво ли прави. Не беше се сещал за нея, откакто видя Томас, изправен до фенера.
„Рама ще се погрижи“ — си каза успокоително той.
Стигнаха края на дългия склон и започнаха по-тежко, по-трудно изкачване. Пач престана да играе и наведе глава към копитата си. Нататък боровете се източваха и все по-високо се забиваха в небето. Отстрани на пътеката се чуваше съсъкът на малко поточе, втурнало се към долината. После изведнъж на пътя се изпречи горичка. Черната стена преграждаше пътеката. Джоузеф зави надясно и се опита да си спомни още колко има до широката пътека, която водеше към средата на горичката. Пач остро изцвили, удари копито в земята и тръсна глава. Когато Джоузеф се опита да го насочи към пътеката, конят отказа да тръгне по нея. Шпорите го накараха само да отстъпи назад и да забъхти с предни крака, а камшикът — да се втурне презглава надолу по хълма. Джоузеф слезе и опита да го поведе по пътеката, но той заби крака в земята и отказа да помръдне. Джоузеф опипа тръпнещите мускули на врата му.
— Добре — каза той. — Ще те вържа тук. Не знам от какво те е страх, но то кара и Томас да се бои, а Томас разбира от тези неща повече от мен.
Дръпна въжето от седлото и го преметна два пъти около една фиданка.
Около пътеката бе тъмно като в рог. Дори небето чезнеше зад преплетените върхари и Джоузеф пристъпваше внимателно, протегнал ръце напред, за да не се блъсне в ствола на някое дърво. Освен тихия ромон на мъничко поточе, който идваше отстрани на пътеката, не се чуваше и звук. После пред него се появи малко сиво петно. Джоузеф отпусна ръце и бързо тръгна нататък. Из клоните на дърветата изпърпори вятър, без да проникне по-надолу. След него обаче въздухът се изпълни с нещо тревожно. Не беше нито звук, нито потрепване, а нещо необяснимо, нещо средно между двете. Джоузеф стана още по-предпазлив, защото в спящата горичка се бе притаил страхът. Започна да стъпва по игличките съвсем безшумно. Най-сетне стигна до открития овал сред дърветата. Сивото пространство бе изпълнено с прашинки светлина и похлупено с тъмносивото огледало на небето. Над него вятърът се възобнови и игличките на боровете засъскаха, а източените им върхове унесено се поклащаха. Огромната скала в средата на поляната бе черна, по-черна дори от стволовете на дърветата и само от едната й страна светулка разпръсваше светлосиньо сияние.
Джоузеф тръгна към скалата. Обзеха го мрачни предчувствия и подозрения, сякаш бе малко момче, което влиза в празна църква и отдалеч заобикаля олтара, вперило поглед в него със страх да не би някой светия да помръдне ръка или пък окървавеният Христос да простене на кръста. Така и Джоузеф сега направи широк кръг, извил глава към скалата. Светулката се промъкна зад пукнатина в камъка и изчезна.
Шумоленето се усили. Навсякъде из облото пространство вече гъмжеше живот, преливаше потайно движение. Косата на Джоузеф настръхна. „Тази нощ тук витае злото — рече си той. — Сега знам от какво се страхуваше конят.“ Пристъпи обратно в сянката, седна и се облегна на един ствол. Когато докосна земята, почувства приглушено трептене. След миг до него се чу тих глас:
— Тук съм, сеньор.
Джоузеф едва не подскочи.
— Уплаши ме, Хуанито.
— Знам, сеньор. Много е тихо. Тук винаги е тихо. Чуваш разни шумове, но те винаги са някъде навън, изолирани са и се мъчат да влязат.
За момент замълчаха. В тъмното Хуанито се виждаше като още по-тъмна сянка.
— Помоли ме да дойда — каза Джоузеф.
— Да, сеньор, приятелю. Не искам друг да го направи. Само вие.
— Какво да направя, Хуанито? Какво искаш да направя?
— Каквото трябва, сеньор. Донесохте ли нож?
— Не — Джоузеф нищо не разбираше. — Нямам нож.
— Тогава вземете джобното ми ножче. Използвам го за телетата. Острието е късо, но като изберете точно мястото, ще свърши работа. Ще ви покажа къде.
— За какво говориш, Хуанито?
— Насочете острието точно, приятелю. Така ще мине право между ребрата. Ще ви покажа къде и острието ще стигне до целта.