Джоузеф се изправи.
— Искаш да те убия ли, Хуанито?
— Така трябва, приятелю.
Джоузеф го приближи и опита да разгледа лицето му, но не успя.
— Защо трябва да те убивам, Хуанито? — попита той.
— Аз убих брат ви, сеньор. А вие сте мой приятел. Сега трябва да станете мой враг.
— Не — каза Джоузеф. — Тук нещо не е наред.
Неловко замълча. Вятърът в клоните на дърветата бе замрял. На поляната като гъста мъгла се бе спуснала тишина и думите сякаш огласяха въздуха с нежелан звук. Почувства се неуверено. Гласът му затихна до шепот, но дори това нарушаваше покоя на поляната.
— Тук нещо не е наред. Ти не си знаел, че е брат ми.
— Трябваше да го проверя, сеньор.
— Не, дори да беше видял, нямаше да е по-различно. Тези неща са естествени. Сторил си го според природата си. То е естествено и нищо не може да се направи.
Още не успяваше да различи лицето на Хуанито, макар сивата зора да се изливаше над поляната.
— Не разбирам, сеньор — унило рече Хуанито. — Това е по-лошо и от ножа. С него усещаш за момент болка като от огън и после всичко свършва. Така трябва и правото ще е на ваша страна. А вас не ви разбирам. Все едно да прекараш цял живот в затвора.
Дърветата започнаха да се открояват. Между тях се прокрадна светлинка и те заприличаха на черни наблюдатели.
Джоузеф погледна скалата. Търсеше в нея сила и подкрепа. Видя грубите й очертания. Видя и правата сребриста лента на мястото, където малкото поточе пресичаше поляната.
— Това не е наказание — каза накрая той. — Не съм аз, който ще наказва. Може би трябва да се накажеш сам, ако инстинктът ти го подсказва. Послушай природата си, както би постъпил млад птичар, когато открие скривалището на птиците, защото това е в природата му. Аз не желая да те наказвам.
Хуанито изтича към скалата, загреба вода с шепи и я изпи. После бързо се върна.
— Добра е тази вода, сеньор. Индианците я носят със себе си и я пият, когато са болни. Казват, че идвала от сърцето на земята.
Той изтри устни с ръкава си. Джоузеф успя да различи очертанието на лицето му и малките очни вдлъбнатини.
— Какво ще правиш сега?
— Каквото кажете, сеньор.
— Прекалено много искаш от мен! Прави каквото знаеш! — ядоса се Джоузеф.
— Но аз исках да ме убиете, приятелю.
— Ще се върнеш ли на работа?
— Не — бавно отвърна Хуанито. — Много е близо до гроба на човек, който не е отмъстен. Не мога да направя това, докато костите му не побелеят. Ще замина за известно време, сеньор. И когато костите побелеят, ще се върна. Споменът за ножа ще си отиде заедно с плътта.
Внезапно силна тъга завладя Джоузеф, толкова силна, че чу причини болка в гърдите.
— Къде ще отидеш, Хуанито?
— Знам къде. Ще взема и Уили. Ще заминем заедно. Стига да има коне, ще се оправим. Когато съм с Уили и му помагам да се пребори с кошмарите за мъртвото място и хората, които излизат от дупките, за да го разкъсат, наказанието няма да е толкова страшно.
Той се обърна и веднага изчезна сред боровете. Иззад стената от дървета долетя гласът му:
— Конят ми е тук, сеньор. Ще се върна, когато костите побелеят.
Миг по късно Джоузеф чу как проплакват коланите на стремената, после копитата затуптяха по боровите иглички.
Небето се проясни. Високо над центъра на поляната бе надвиснало късче огнен облак, но самата тя все още бе тъмна и сива, а в средата се извисяваше огромната скала.
Джоузеф се приближи до нея и прокара ръка по плътния мъх.
„От сърцето на земята — рече си той и се сети за полюсите на батериите. — От сърцето на земята.“
Обърна се и бавно, с мъка се отдалечи от скалата. Тръгна надолу по склона. Слънцето изгря зад гърба му, хвърляйки отблясъци в стъклата на прозорците на къщите в долината. По жълтата трева блестеше роса. Склоновете на хълмовете вече отслабваха и измършавяваха, готвеха се за зимата. Няколко малки бичета бавно извърнаха глави след него и го проследиха с поглед.
Силна радост обхвана Джоузеф, защото осъзна, че неговата природа е слята с природата на земята. Замисли се, че Томас е в Нуестра Сеньора и освен него няма кой да скове ковчег за Бенджи, и подкара коня в тръс. За секунда, докато конят препускаше, се опита да си представи що за човек беше Бенджи, но скоро се отказа, защото не можеше да се съсредоточи.
Над къщата на Томас се виеше струйка дим. Влезе в стопанския двор. Пусна Пач и окачи седлото.