„Елизабет сигурно е при Рама“ — помисли той. С нетърпение очакваше да види младата си съпруга.
14.
Тази година зимата дойде рано. Цели три седмици преди Деня на благодарността вечерното небе над крайморските планини не спря да аленее. Настървеният вятър не се насити да бръсне над земята, да свири нощем край ъглите на къщите и да блъска капаците на прозорците. Малки вихрушки загребваха прах и листа и те се понасяха по пътя като пияни войници. Косовете се скупчваха и отлитаха на малки трептящи облачета. Гълъбите покрусени кацаха по оградите и после някоя нощ изчезваха. По цял ден ята патици и гъски прекосяваха небето, безпогрешно насочили като стрели човки на юг, а привечер търсеха къде проблясва вода, за да отпочинат близо до нея след залеза. Сетне една нощ в долината дойде студът и попари до жълто върбите и кучешкия дрян.
На небето и земята течаха трескави приготовления. Катеричките припкаха из полето и струпваха в общите подземни складове десет пъти повече храна, отколкото беше нужно. През това време на входовете на дупките стояха посивелите старейшини, пищяха пронизително и даваха наставления за прибирането на реколтата. Лъскавият косъм на конете и кравите се смени с груба зимна козина. Кучетата издълбаваха плитки дупки, където да спят, необезпокоявани от приземния вятър. Над долината обаче въпреки непрестанното движение тегнеше тъга, подобно на гъстата синя мъгла, която се стелеше над хълмовете. Пелинът придоби пурпурночерен цвят. Дъбовете неспирно ръсеха шума и при все това оставаха покрити с листа. Нощем небето над морето изгаряше в пламъци. Облаците се групираха и разпръсваха, атакуваха и отстъпваха в подготовка за зимата.
В ранчото на семейство Уейн също вървяха приготовления. Тревата беше окосена и хамбарът преливаше от сено. Трионите стържеха по дъбовите трупи, големите брадви разбиваха цепениците. Джоузеф надзираваше работата, а братята му превиваха гръб под неговите нареждания. Томас построи навес за инструментите и намаза с масло плуговете и върховете на браните. Бъртън стегна покривите и почисти всички такъми и седла. Общият куп дърва се издигна висок като къща.
Погребаха съпруга на Джени в подножието на един хълм на четвърт миля от фермата. Бъртън направи кръст, а около гроба Томас скова от колчета малка бяла ограда с портичка.
Известно време Джени ходеше на гроба и носеше зеленина, но споменът за Бенджи бързо избледня. Започна да тъгува за дома и за роднините си, да мисли за танците, за разходките с коне в снега, за родителите, които остаряваха. И все по-ясно осъзнаваше колко много те се нуждаят от нея. Още повече, че сега, когато вече нямаше съпруг, се боеше от чуждите за нея места. Така един ден Джоузеф отпътува с нея, а останалите от семейство Уейн ги изпратиха с погледи. Всичките й вещи се побраха в един кош. Там влязоха и ланецът, и часовникът на Бенджи, и сватбените им снимки.
В Кинг Сити Джоузеф постоя с Джени на гарата. Тя тихичко поплака, може би защото си тръгваше, но по-скоро защото се страхуваше от предстоящото дълго пътуване.
— Ще идвате да ме виждате, нали? — попита тя.
Джоузеф, обхванат от нетърпение да се върне в ранчото, от страх да не би дъждът да завали в негово отсъствие, отвърна:
— Да, разбира се. Някой път ще минем да те видим.
Жената на Хуанито тъгуваше много по-силно от Джени. Тя не плачеше. Само понякога сядаше на прага и се поклащаше напред-назад. Чакаше дете, а освен това много обичаше Хуанито и го съжаляваше. Стоеше така с часове — клатеше тяло, тихичко тананикаше, но никога не плачеше. Накрая Елизабет я доведе в къщата на Джоузеф да работи в кухнята. Тогава Алис се поразвесели. Понякога бъбреше по малко, докато миеше чиниите, застанала далеч от мивката, за да не удари бебето.
— Жив е — често убеждаваше тя себе си пред Елизабет. — Един ден ще си дойде, сутрин, както винаги. И аз ще забравя, че го е нямало. Знаете ли — гордо рече тя, — баща ми иска да се върна в къщи, но аз не желая. Ще чакам Хуанито тук. Защото той ще се върне тук.
И тя отново и отново разпитваше Джоузеф за намеренията на Хуанито:
— Мислите ли, че ще се върне? Сигурен ли сте?
И Джоузеф отново и отново сериозно отговаряше:
— Каза, че ще се върне.
— Но кога ще се върне според вас?
— След година, може би две. Трябва да изчака.
И тя отиваше при Елизабет.
— Бебето сигурно вече ще е проходило, когато си дойде.
Елизабет навлезе в руслото на новия живот и се промени, за да се приспособи към него. Две седмици обикаля из къщата, смръщена се взираше във всичко и съставяше списък с вещи, които да бъдат доставени от Монтерей. Къщната работа бързо прогони спомена за вечерта с Рама. Само нощем понякога се будеше, скована от студ и страх, с усещането, че до нея лежи мраморна статуя. Тогава докосваше ръката на Джоузеф, за да се увери, че е топла. Рама се оказа права. Онази нощ се бе открехнала врата. Сега тя беше затворена. Рама никога повече не спомена за това. Добра учителка беше Рама, тактична жена, защото можеше да покаже на Елизабет как да домакинства, без да я критикува.