Когато пристигнаха мебелите от орехово дърво и емайлираните съдове, когато всичко бе подредено и закачено — полицата за шапки с ромбоидни огледала, малките люлеещи се столове, широката кленова спалня, високото бюро, едва тогава поставиха във всекидневната лъскавата печка, покрита с пласт черна боя и с никелирани лъскави части. Едва след като свърши всичко, притеснението изчезна от очите на Елизабет и тя спря да бърчи вежди. Тогава започна да пее испанските песни, които бе научила в Монтерей. А когато Алис дойде да работи при нея, започнаха да пеят заедно.
Всяка сутрин Рама идваше на приказки. Говореха си все тайни неща, защото Рама бе пълна с тайни. Обясняваше на Елизабет някои неща за брака, които, тъй като нямаше майка, тя не знаеше. Учеше я какво да прави, за да има момчета, и какво за момичета. Е, наистина начините не бяха съвсем сигурни, понякога не успяваха, но нищо не пречеше да се изпробват. Рама можеше да изброи поне сто случая, когато бяха подействали. Алис също слушаше и понякога казваше:
— Това не е така. Тук го правим иначе.
И Алис разказваше какво се прави, за да не пляска пилето с криле, когато му отрежат главата:
— Първо се чертае кръст на земята — обясняваше Алис. — След като се отсече главата на пилето, се слага внимателно върху кръста и то въобще няма да пляска с криле, защото знакът е свещен.
По-късно Рама опита и се оказа, че върши работа. Оттогава започна да проявява повече поносимост към католиците.
Добри времена бяха, изпълнени с тайнственост и множество ритуали. Елизабет гледаше как Рама подправя яхнията. Опитва, млясва с устни и със строго изражение на очите пита:
— Добре ли е? Не, не още.
Нищо, което Рама готвеше, не беше достатъчно добро.
Всяка сряда Рама идваше, хванала под мишница голяма кошница с дрехи за поправка. След нея се точеха децата, които се бяха държали прилично. Алис, Рама и Елизабет сядаха една срещу друга и образуваха триъгълник, а гъбките за кърпене на чорапи сновяха навън-навътре и търсеха дупки.
По средата на триъгълника седяха добрите деца. (Лошите си бяха вкъщи и нищо не правеха — Рама знаеше колко лошо наказание е безделието за децата.) И тогава Рама разказваше приказки. Скоро Алис се престраши и започна да споделя различни чудеса. Веднъж привечер баща й видял пламтящ козел да пресича долината Кармел. Освен това Алис знаеше петдесетина истории с духове, и то неща, които се бяха случили не някъде далеч, а тук, в Нуестра Сеньора. Разказваше как семейство Валдес било посетено в навечерието на Вси светии от прапрапрабаба си и всички чули дълбоката й кашлица, и как генерал-лейтенант Мърфи, убит от отряд яки, които се завръщали в Мексико, преминал на кон през долината, а гръдният му кош бил отворен, за да се види, че няма сърце. Яките го били изяли, поне така смяташе Алис. Всичко това беше истина и можеше да се провери. Очите й се уголемяваха от страх, докато разказваше. И нощем ако някое от децата кажеше „Ама той нямал сърце!“, всички започваха да пищят от ужас.
Елизабет разказваше истории, донесени от майка й, приказки за шотландски феи и вечните им занимания, ако не със злато, то поне с някой полезен занаят. Интересни бяха, но нямаха въздействието на историите на Рама, нито на Алис, защото се бяха случили отдавна, отдавна в далечна страна, която бе мъничко по-реална от феите. Ала ако тръгнеш по пътя, можеш и да стигнеш до мястото, откъдето генерал-лейтенант Мърфи преминава всеки три месеца, а стига да поискаше, Алис можеше да обещае, че ще те заведе до един каньон, където всяка нощ тромаво се разхождаха фенери, които никой не носеше.
Добри времена бяха и Елизабет бе безкрайно щастлива. Джоузеф не беше твърде разговорчив, но всеки път, когато минеше край него, той протягаше ръка да я погали и всеки път, когато го погледнеше, той бавно и спокойно се усмихваше и това я обливаше с топлина и щастие. Той сякаш никога не заспиваше напълно — по което време на нощта да се събудеше и протегнеше търсеща ръка към него, той веднага я вземаше в прегръдките си. През тези няколко месеца гърдите й се наляха и очите й станаха дълбоки и тайнствени.