За началото на фиестата Джоузеф извърши ритуал, на който го научи старият Хуан, ритуал толкова древен и толкова естествен, че Джоузеф сякаш си го спомняше отпреди. Той взе от масата канче и отиде до бъчвата с виното. Червената течност запя и заискри в чугунения съд. Когато се напълни, той го вдигна на нивото на очите си и го изля на земята. Отново напълни канчето и този път изпи виното на четири жадни глътки. Отец Анджело кимна и се усмихна в знак на одобрение. След като церемонията приключи, Джоузеф се приближи до дървото и поля малко вино по кората. Близо до него се чу тихият глас на свещеника:
— Това не е хубаво, синко.
Джоузеф рязко се извърна към него.
— Какво искаш да кажеш? В канчето имаше муха!
Отец Анджело се усмихна мъдро и малко тъжно.
— Внимавай с горичките, синко. Исус предлага по-добро спасение от нимфите — усмивката му стана блага — отец Анджело бе мъдър, но и учен човек.
Джоузеф почти му обърна гръб, но изведнъж малко неуверено го погледна.
— Ти всичко ли разбираш, отче?
— Не, синко — отговори свещеникът. — Аз разбирам много малко, но църквата разбира всичко. Сложните неща стават прости през погледа на църквата. Така разбирам това, което ти направи — внимателно продължи отец Анджело. — Ето как стоят нещата — дяволът е властвал над тези места в продължение на много хиляди години, Исус — само няколко. Както на всяка новозавоювана земя старите обичаи се запазват дълго, понякога се практикуват тайно, понякога са леко видоизменени съобразно изискванията на новата власт. Така че, синко, тук старите обичаи са се запазили дори при Христовата вяра.
— Благодаря ти — каза Джоузеф. — Месото сигурно е готово.
Край ямите помощниците обръщаха късовете месо с вили. Гостите с чаши в ръка бяха образували опашка пред бъчвата с вино. Най-напред обаче наляха на китаристите. Сипаха им уиски, защото слънцето беше високо в небето, а тепърва им предстоеше работа. Те лакомо погълнаха храната и докато другите още ядяха, седнаха на сандъци в полукръг и тихо засвириха — уеднаквяваха ритъма, търсеха вярната тоналност, за да се слеят, когото започнат танците, в един-единствен страстен инструмент. Старият Хуан познаваше душата на музиката и внимаваше чашите им да не остават празни.
Две двойки излязоха на дансинга и се впуснаха в захлас във вихъра на танца, като спазваха установените фигури, поклони и завъртания. От китарите се лееха мелодични трели и се преплитаха с тътена на ритъма. Пред бурето отново се изви опашка. Нови двойки изпълниха дансинга, но те не бяха изкусни танцьори като първите. Китаристите доловиха промяната и наблегнаха на басовите струни. Ритъмът, по-плътен и дълбок, насити пространството, а гостите вече не се стараеха да танцуват, а стояха, сплели ръце, и потропваха с крака. Край ямите индианците пристъпиха напред и приеха предложения хляб и месото, без да благодарят. Приближиха се до танцуващите и започнаха да ръфат месото и да късат със зъби коравия хляб. Когато ритъмът заблъска тежко и натрапчиво, взеха да тътрят крака в такт, а лицата им останаха безизразни.
Музиката не спираше, вибрираше и не се променяше. От време на време някой от музикантите дърпаше свободните струни, докато лявата му ръка търсеше чашата с уиски, някой танцьор напускаше дансинга, упътваше се към бурето, обръщаше по чаша и се връщаше обратно. Вече никой не танцуваше по двойки. Ръцете се протягаха и прегръщаха всеки, който се окажеше наблизо, коленете се свиваха, а стъпалата отмерваха бавния ритъм на китарите. Танцьорите започнаха приглушено да напяват. На единия такт мелодията спираше дълбоко в гърлото, на другия се освобождаваше. Намесиха се и четвъртините ноти. Цели групи подскачаха на дансинга, водени от ритъма. Напевът се настърви, вибрациите се усилиха и той измести смеховете и закачливите подвиквания: някой се бе оказал прекалено висок, на друг гласът бил твърде дебел, тази жена била хубавица, а онази — грозна дебелана. Хората загубиха индивидуалност. Лицата се захласнаха в екстаз, раменете леко се приведоха напред и всеки един стана част от танцуващото тяло, чиято душа бе ритъмът.
Музикантите седяха като демони. През процепите на клепачите очите блестяха, уверени в силата им и алчни за още по-голяма власт. Струните звъняха като една. Цяла сутрин Мануел се бе хилил глуповато или се бе усмихвал притеснено, но сега отметна глава назад и гласът му се изви високо в пронизителен минорен ритъм без думи. Танцьорите въодушевено подеха припева. В мелодията се включи следващият музикант и хорът му отговори.