Слънцето се претърколи на залез и се спусна над планината. Високо от запад простена вятър. Един по един танцьорите отиваха за още месо и вино.
Джоузеф наблюдаваше отстрани с грейнали очи. Краката му леко се движеха в такт с пулсиращия ритъм. Чувстваше, че е свързан с танцуващото цяло, но не се присъединяваше към него.
„Тук има нещо! — възторжено си помисли той. — За всички нас. Странно, само миг е достатъчен да се доближим до земята.“
Удоволствие, дълбоко като пулса на басовите струни, го изпълни със сила. Той почувства как в него се надига вяра.
„От това ще излезе нещо. То е като силна молитва.“
Погледна към планините на запад и високо в небето видя челото на чудовищен черен облак, който се задаваше откъм морето. Веднага разбра какво предстои.
„Ето го! Облакът ще докара дъжда. Когато се надигне молитва с такъв силен заряд, винаги се случва нещо.“
Той с надежда проследи как облакът застрашително се извисява и неумолимо напредва към слънцето.
Когато започнаха танците, Томас влезе в обора, защото се страхуваше от необузданите си чувства, както животните се страхуват от гръмотевична буря. Ала ритъмът достигаше до него и той започна да гали шията на един кон, за да се успокои. Долови тихи ридания. Недалеч откри Бъртън. Коленичил до една ясла, той хлипаше и се молеше. Томас се разсмя, но после се сепна и млъкна.
— Какво има, Бъртън? Не харесваш ли фиестата?
Бъртън яростно се разкрещя:
— Почитат дявола! Слушай какво ти казвам! На нашата земя! Първо дяволският им свещеник и дървените му идоли, а сега това!
— На какво ти прилича това, Бъртън? — невинно попита Томас.
— На какво ми прилича ли? Прилича ми на черна магия, на Черната неделя. Прилича ми на всички дяволски езически ритуали по света.
— Продължавай да се молиш, Бъртън — каза Томас. — Знаеш ли на мен какво ми напомня? Ами, заслушай се само, без да напрягаш слух. Прилича на молитва по време на религиозен събор. То е като евангелско просветляване на човешките души.
— Почитат дявола! — отново извика Бъртън. — Това е нечисто преклонение пред дявола, слушай какво ти казвам. Ако знаех, щях да замина надалеч.
Томас рязко се изсмя. Върна се и седна на яслата. Унесе се в молитвата на Бъртън. Приятно му бе да чува как жалбите на брат му се вписват в ритъма на китарите.
Джоузеф не изпускаше облака от очи. Изглеждаше неподвижен, но всъщност бавно изяждаше небето. После изведнъж рязко се уголеми и погълна слънцето. Бе толкова плътен и непробиваем, че денят помръкна. От планината започнаха да се отразяват металически отблясъци безжалостни и ослепителни. Само миг след като слънцето изчезна, иззад облака се стрелна златното копие на светкавица. Претърколи се и гръмотевицата и докато се препъваше и залиташе по билото на планината, оттам като че ли пробяга нова светкавица и се чу нов гръмотевичен трясък.
Музиката рязко спря. Танцьорите също спряха стреснати и вдигнаха към небето уплашени погледи. Приличаха на деца, изтръгнати от съня от ужасния грохот на земетресение. За момент се заковаха, без да мигат, стъписани, замаяни, учудени. После се сепнаха. И се втурнаха да отвързват конете и да впрягат колите, да затягат ремъците и юздите, да тикат впряговете към о̀ковете. Музикантите смъкнаха знаменцата и неизползваните фенери и ги напъхаха в дисагите, за да ги спасят от дъжда.
В хамбара Бъртън се изправи на крака и тържествуващо възкликна:
— Това е гласът на Божия гняв.
А Томас му отговори:
— Я чуй по-добре, Бъртън. От бурята е.
Огнените стрели се сипеха от огромния облак като дъжд, въздухът се разтърсваше от досега с гръмотевиците. Само след няколко минути колите започнаха да се изтеглят — цяла колона към градчето Нуестра Сеньора и няколко към фермите в планината. Хората опъваха платнища, за да се предпазят от дъжда. Конете пръхтяха, изплашени от тътена във въздуха, и се опитваха да избягат.
По време на танците жените от семейство Уейн седяха на верандата на Джоузеф, малко настрани от гостите, както прилягаше на добри домакини. Алис не можа да устои и слезе на танцовата площадка, но Елизабет и Рама продължиха да наблюдават фиестата от люлеещите се столове.
Когато облакът притули небето, Рама стана да си върви.
— Странно — отбеляза тя. — Днес си много замислена, Елизабет. Гледай да не настинеш.
— Нищо ми няма, Рама. Малко ми е неспокойно заради вълнението и тъгата. Откакто се помня, празненствата винаги са ме нажалявали.