Той я погледна със съчувствие.
— От много работа покрай фиестата.
— Да, може би — отвърна тя. — Не, Джоузеф, не е това. Не исках още да ти казвам, но Рама казва… Мислиш ли, че Рама знае? Рама казва, че никога не греши, Рама не може да не знае. Доста неща е видяла и твърди, че познава.
Джоузеф се засмя.
— Какво знае Рама? Поспри се, че думите ще те задушат.
— Ами, Рама казва, че ще имам бебе.
Думите увиснаха в странна тишина. Джоузеф се облегна назад и отново впери поглед в печката. Дъждът спря за миг и Алис престана да пее.
Елизабет кротко и деликатно наруши мълчанието:
— Радваш ли се, скъпи?
Джоузеф въздъхна тежко.
— Никога не съм бил по-радостен — прошепна той — и по-изплашен.
— Какво казваш, скъпи? Какво каза накрая? Не те чух.
Той стана и се наведе над нея.
— Трябва да се пазиш — неспокойно отсече той. — Ще донеса одеяло да си завиеш коленете. Пази се от студа. Пази се да не паднеш.
Той подпъхна одеялото около кръста й.
Тя се усмихваше, горда и зарадвана от неочакваното му притеснение.
— Ще разбера какво трябва да правя, скъпи, не се тревожи за мен. Ще се науча. Ама, разбира се — продължи тя уверено, — огромно поле от знания се разкрива пред жената, когато носи дете. Рама ми го каза.
— Бъди внимателна тогава — повтори той.
Тя щастливо се разсмя.
— Нима детето вече ти е толкова скъпо?
Той се вгледа в пода и се намръщи.
— Да, детето ми е скъпо, но не повече от факта, че ще се роди. Това е вече нещо съвсем истинско. То е връзка със земята.
Млъкна. Търсеше подходящи думи, за да изрази чувствата си.
— Това е доказателство, че тук ни е мястото, скъпа. Единственото доказателство, че тук не сме чужди.
Внезапно погледна към тавана.
— Дъждът спря. Ще отида да видя как са конете.
Елизабет се развесели.
— Някъде четох за странен обичай. Дали беше в Норвегия или в Русия, не знам. Няма значение, но според него трябва да се казва на животните. Когато в семейството се случи нещо, раждане или смърт, бащата отива в обора и казва на конете и кравите. Това ли искаш да направиш, Джоузеф?
— Не, искам да проверя дали въжетата на конете са скъсени достатъчно — отговори той.
— Не отивай — помоли го тя. — Томас ще се погрижи за животните. Той винаги го прави. Остани при мен тази вечер. Ще се чувствам самотна, ако излезеш сега. Алис — извика тя, — сложи, моля те, вечерята! Седни до мен, Джоузеф.
Тя притисна ръката му към гърдите си.
— Когато бях малка, ми подариха кукла и когато я видях до елхата, в сърцето ми нахлу неописуема топлина. Още преди да я докосна, се страхувах за нея и ужасно съжалявах. Толкова добре си го спомням. Съжалявах, че куклата е моя. Не знам защо. Изглеждаше прекалено скъпоценна, до болка скъпоценна, за да бъде моя. Веждите и миглите й бяха истински. Оттогава всяка Коледа изпитвам такива чувства. И сега моментът е такъв — много е скъпоценен и аз се страхувам. Остани при мен, скъпи. Не отивай към хълмовете тази вечер.
Видя, че в очите й има сълзи.
— Разбира се, ще остана — успокои я той. — Много си изморена. Отсега нататък трябва да си лягаш рано.
Остана с нея цяла вечер. Легнаха си заедно, но когато дишането й стана равномерно, се измъкна от леглото и нахлузи дрехите си. Тя чу, че излиза, но остана неподвижна и се престори, че спи. „Нещо го влече в нощта — помисли си тя и спомените й се върнаха към думите на Рама. — Ако мечтае, ти никога няма да разбереш какви са мечтите му.“ Студени тръпки я побиха от самотата и тя тихичко заплака.
Джоузеф безшумно слезе от верандата. Небето се бе прояснило. Нощният студ щипеше. От дърветата още капеше вода и от покрива към земята се стичаше малко ручейче. Джоузеф се насочи право към големия дъб и застана под него. Заговори много тихо, за да не го чуе никой:
— Ще има бебе, сър. Обещавам да го сложа в ръцете ви, когато се роди.
Той опипа студената мокра кора и прокара пръсти надолу. „Свещеникът знае — помисли си той. — Знае нещо, но не вярва. А може би вярва, но го е страх.“
Идва буря — каза той на дървото. — Знам, че не мога да се скрия от нея. Но вие, сър, може би знаете как да ни предпазите от бурята.
Стоя там дълго, като през цялото време неспокойно опипваше черната кора.